ТРИЛЕМА

През 80-те социализмът поодъртя и започна да дава фира. Тогава Путин беше Брежнев, Тръмп – Рейгън, а Мей – Тачър. И папата беше друг – Поляк. Само аз си бях аз и то какъв! Вярно, аджамия още в занаята, ама в другите неща ме биваше. Все говорим за малкия човек в голямата история, ама кога и кой е питал малките? Разбрали се вкупом големите, че повече не може така и се наговорили да променят нещата. Но фино, не като Ленин и Сталин урбулешката. Пак с революции, ама нежни, кадифени, предварително изпипани. И не от долу на горе, а обратното. Народът да си мисли, както при покръстването: Ако не беше хубаво, първенците нямаше първи да приемат новата вяра.

Знаеха тогава dirty-те държавници, за разлика от днешните младоци, че със стари курви нов бардак не се прави и заложиха на младите. Пратил Брежнев младия Горби при опитната Тачър да го обучи. Нали знаеш – иди при кака да те отрака, а Тато като разбрал – начаса извикал Лилов (Лилов, бе, не Луканов. Луканов е онзи с куфарчетата!) и му заръчал: Млад си, другарю Лилов, но помниш, че свалихме другаря Червенков, защото беше много червен. Днес се налага още повече да порозовеем. Да се снишим, да полилавеем до посиняване без да са ни били. Ти си най-подходящият. Тръгвай за Лондон. Забрави за Маркс и слушай на макс Пинк Флойд, Диип Пърпъл и Маргарет Тачър. Социализмът е едно недоносче, което трябва да доносим. Ние не успяхме – ваш ред е. Действай!

Тачър – Желязната лейди – беше хем жена, хем политик. Не носеше панталони като Меркел. Мъжки ум носеше. И тя като Чърчил хич не била проста и от простия Сталин се е учила. На сталинска простота. Колко просто: Има човек – има проблем. Няма го човекът, няма го проблемът. Химия е следвала Меги, ей! Знаела е какво е и верижна катастрофа, и верижна реакция, и че Съветите и Съюзите са смъртни като хората. И хоп, заедно с Рони и Папата, катализирала разпада на Съветския съюз, Варшавския договор и СИВ чак до съставните им елементи.

Недоумявам колко сложна бе Тереза Мей. Всичко каквото направи не беше Мей, сиреч мога, а – май. Май това, май онова, а на ялов Мей – Парламентът му крив. Вместо да се пъне да извади бритишите от Юниона, трябваше да го разпусне по Сталинско-Тачърски. Или поне да почака сам да се разпадне. Няма Юнион – няма брекзит и готово. Нито влизаш, нито излизаш. Стоиш си където си. Чиста работа, пито – платено. Така ѝ се пада като не дойде да види как охраняваме европейската граница. Щеше да направи в Ирландия същата ограда – и здрава и пропусклива, вместо да прехвърля брекзит картофа на Борето Джонсън.

Та, връща се след година Лилов в България от лилав по-лилав, та чак син и ни събира. Тогава бачках в Радиото, в редакцията Предавания за чужбина. Другари, да учим китайците и албанците на социализъм – започва той – е като да продаваме краставици на... да не продължавам. Трябва да се учим от отличниците, да ги стигнем и задминем дори. Визия да имаме, хоризонти. Не като програма Хоризонт от дванайсет до три, а непрестанно. Ето, чехословашките другари пуснаха сериали с човешко лице – Болница на края на града, Жената зад щанда, гледали сте ги, а ние още връткаме На всеки километър. Но по-важното е, че чехите активираха алтернативната инфо-агенция Една жена казала; не спят и другите братски медии, преустройват се. И от врага трябва да се учим. Коя година сме сега? 84-та, а чели ли сте романа на другаря Оруел 1984? Не сте. И аз не съм го чел, но много ми хареса. Другари, няма да повтарям, че соц’лизмът е недоносче. Нужни са ни гласност и преустройство. Само с гласност може да заглушим Свободна Европа, Гласа на Америка, турските радиостанции, че и Говорит Москва. Може да поразим всичките с един удар. Закриваме ви. От утре ставате филиал на Радио Ереван!

Абе лилав-лилав, но в идеологията Лилов беше по-лукав и от Луканов. Пръв изрече на глас, че царят е гол, че никой не вярва на нашите средства за масова информация и пропаганда. Той осъзна най-същественото, че не само не им вярваме, ами си мислим, че е точно обратното. Те, тук е закопано арменското куче. Край на цензурата! Ще пускаме в ефир всичко едно към едно, а слушателите ще си мислят, че е обратното! Хитър беше като арменец този Лилов. Тогава и Кеворкян въртеше едно предаване, зад което прозираше призива: Оплаквайте се анонимно, но с копие до мен. Впрочем, изразът ‘Да се оплачеш на арменския поп’ не е от Кеворк. Заточениците в Диарбекир имали право веднъж годишно да се жалват на духовник от своята религия. Наоколо ходжи – бол, а най-близкият поп чак в Ереван.

Ще излъчвате на живо, другари, – продължи идеологът – основно политически вицове, но за достоверност – също и религиозни, за блондинки и за изневери. Всякакви. Няма да променяте матрицата. Основната ви рубрика ще бъде Попитали Радио Ереван, но ще включите и други: Случки с кучки, Разкажи си сам, Със Съветския съюз завинаги и нито секунда повече и т.н. За работу, товарищи! – както повелява другарят Ленин.

Преименуваха ни като турците и помаците, преназначиха ме за еревански редактор, повишиха ме в главен и в края на перестройката станах директор. Това бяха времена! Мелиш си каквото си искаш – нали не си го казал ти, а Радио Ереван. Беше криза, недоимък, безобилие, та започнахме с икономиката. Обажда се анонимна слушателка и пита: Радио Ереван, какви ще са цените при комунизма? И Радиото отговаря: Кило сирене – един лев, един Москвич – един лев, един апартамент – един лев, един хляб – един лев... А какви ще са заплатите? – интересува се в ефир другарката. Как какви? – отговаря компетентно Радиото – Един лев. Или: Кои и колко са смъртните врагове на социализма? – пита някой си – и Радио Ереван начаса пресмята: Пет – капитализмът и четирите годишни времена.

Имаше в края на 80-те етнически напрежения, а от Запада ни кастреха, че дискриминираме религиите. Няма такова нещо – казваме – и веднага пускаме виц, с който доказваме едновременно, че не е така, че всички религии са един дол дренки и не са цвете за мирисане: Събрали се ходжата, попът и равинът да споделят кой колко отделя за Всевишния. Аз, започнал ходжата, в петък вечер постилам молитвеното килимче, хвърлям нагоре събраната милостиня и каквото падне върху килимчето е за Аллаха, а останалото – за мен. Попът казал, че прави същото, но в неделя и с килемявката, а равинът: Аз, колеги, постъпвам по-просто – хвърлям след шабата събраното мнооого нависоко и Господ сам си взима колкото Му е нужно според потребностите.

България на българите, беше девизът тогава, но пускахме нарочно и вицове за цигани, евреи, руснаци и арменци с идеята: Казвам ти, дъще, сещай се, снахо. Когато се шушукаше, че не ние дължим нещо на СССР, а той на нас, и че Тато затова е ходил в Москва, пуснахме вица: Гарабед се жалва на Киркор, че го мъчи една трилема. Няма трилеми, бе Гаро, има само дилеми. Как да няма? Чуй: вчера бях у Кеворк, че има да ми връща сто лева, но не си беше вкъщи и от дума на дума опънах жена му. На връх оргазма Кеворк взе че се върна и опъна мен. Та, сега съм тръгнал пак към тях и се питам: За стоте лева, за жена му или за Кеворк отивам?

 Живот си живеехме в Радио Ереван. На ДеСе-ти ноември малко се притеснихме, че ще ни закрият, ама къде ти – девет правителства и три пенсионни реформи изкарах. Хората продължават да вярват, че вярно е невярното. Имат нужда от нас! Я виж Комисията по досиетата как ни имитира.

Преди месец се пенсионирах. Направиха ми изпращане като на Цветан Цветанов от Парламента. От ръководството получих маратонки, анцуг и сборник с избрани вицове и гафове, а от любимите говорителки, ще ги назова Вяря, Надежда и Любов – безжични слушалки, раничка и органайзър. Миличките (помнят как ги промотирах и обгрижвах!) така ме разчувстваха, че не запомних кой подарък от коя е.

Спомних си обаче нощните предавания. Те бяха най-важните, защото през нощта слушателите повече се отпускат да питат. Някои от безсъние, а други се надяват, че през нощта никой няма да ги види. И ние в стаичката зад апаратната така смятахме – хем няма кой да ги види, хем няма и нас кой да ни види. Тогава, съвсем спонтанно, пуснахме вица: Попитали Радио Ереван може ли един мъж да ощастливи една жена четиридесет пъти за една нощ. Може – скромно отговорило Радиото – но ако нощта е полярна.

Хубавите работи в Радиото, както в болниците, ставаха към три след полунощ. Пуснали сме вече нежни западни мелодии, а не посичащия Танц със саби на Арам Хачатурян, слушатели, пациенти и санитари спят дълбоко, следващата смяна ще се появи чак в шест и настъпва часът на лекарите със сестрите и на редакторите с говорителките. На жаргон – рубриката Случки с кучки. Веднъж излъчвахме как било научно доказано, че пилоти и стюардеси се отдавали на луд секс в луксозни хотели по екзотични дестинации, защото поради бързото преминаване през различни часови пояси се нарушавал биологическият им часовник и се разбърквали хормоните. Много исках тогава да вметна, че така е и с нощните смени, но си замълчах, че може жена ми вместо да спи – да слуша, но наистина е така. Ох, мечтания в миналото!

Пенсионерите, нищо че първи гласуваме на изборите, сме граждани заети. Взех пенсията и реших да планирам кога ще сложа раничката на гърба, слушалките на ушите и дим да ме няма. Отворих органайзъра и на екранчето вместо календар се изписа с главни букви ОБИЧАМ ТЕ! Брей, ами сега? Започвам да се триумя от коя е подаръкът. Влизам и излизам в органайзъра като англичанин в Европейския съюз, а надписът не се изтрива, а ми смига като мацката от филма „Индиана Джонс”, която беше написала същото на клепача си. Неудобно е да се връщам в Радиото да ги питам, че балерина слезе ли от сцената и журналист от ефира е завинаги. Как на времето не почувствах, коя от трите го прави с чувство, а не само защото сме на нощна? Голям глупак съм! Реших, че ще ги навестя по домовете. Чудех се с коя да започна, но като се сетих, че и трите са омъжени за арменци, меракът ми изчезна.

Прав е другарят Сталин: Няма трилеми – няма проблеми.

ЗОРКА И САБИНЕ

ИЛИ ДА ЗНАЕШ ИЛИ ДА НЕ ЗНАЕШ

За Сабине знаехме малко. Толкова малко – че почти нищо. Но знаехме най-важното – че ни стига и това, което виждаме. Виждахме жена и половина, а когато си на двайсет и три – жена и половина е повече от всички момичета, с които си бил, взети заедно. Жена и половина е повече от всички момичета, но е по-малко от две жени и половина, поради което въпреки инженерните умения на Рачо, не можехме да си я поделим нито по братски, нито поравно.

Рачо е половин унгарец и следваше машинно инженерство в Будапеща, а аз – славистика в Бърно. Запознахме се на студентски събор в Дрезден и се сближихме. Той идваше в Чехия да купонясва с бира, аз купувах и препродавах рок тави от Будапеща, а през лятото и двамата работехме на Слънчев бряг като екскурзоводи. Знаехме общо осем езика и малко английски, но за сметка на това не знаехме немски.

Немският беше общият език на две държави, разделени от желязната завеса и Берлинската стена на ГДР и ГФР, а границата между страните с един и същ език и народ бе най-строго охраняваната граница в Европа. Правителството на Източна Германия не позволяваше на гражданите си да посещават западната част на бившия Райх и всячески затрудняваше пътуванията на западногерманците до гедерейския рай. Така социалистическият интернационализъм гостоприемно предлагаше на разделените немски семейства и приятели да се срещат на Слънчев бряг.

Ваканционната миграция временно преодоляваше германо-германската граница, но не я премахваше. Облеклото и поведението на немците издаваше кой от къде е и кой кой е. Както гедерейците се големееха пред българите, така западногерманците се държаха снизходително със сънародниците си от ГДР. Идеологията на антиподните държави се отразяваше и в туризма. Докато курортистите от „витрината на социализма“ спяха колективно в един и същ хотел и се хранеха заедно по едно и също време в един и същ ресторант по едно и също дневно меню, тези от гнилия запад си избираха различни категории хотели и ядяха и пиеха където искат, когато искат, каквото искат и с когото искат.

Групите, които обслужвахме с Рачо, столуваха колективно в ресторант „Ропотамо“, но гидовете се хранехме отделно от подопечните туристи. Знаехме, че караме последното си студентско и екскурзоводско лято и бяхме ненаситни на гурмета, напитки и щуротии. Не знаехме обаче, че това е лебедовото лято на соца, а оттам и през ум не ни минаваше, че власите (за разлика от властите) се давят накрай Дунава.

Сабине се появи на терасата на „Ропотамо“ цветна и самотна като откъсната страница от „Некерман“. За описанието на жена и половина са нужни поне две страници и половина, затова, който не помни некерманите, може да си я представи каквато си иска, а ако желае да я види – снимката ѝ вече е достъпна в моето досие.

От сервитьорите разбрахме, че Сабине от няколко години идвала на Слънчака да се вижда с роднини и задява с нашенци. Салонната управителка Зорка, която гледаше Рачо, както ние Сабине, без заобикалки ни рече да стоим надалече от „немската кокона с лице на икона“, но както дивото зове, така и чуждото влече.

Зорка бе доста по-младо и матово подобие на Сабине и изглеждаше изкушаващо апетитно във вталеното ресторантьорско костюмче и изрязания бански. Немските туристи не сваляха поглед от нея, но Зорка ги гледаше като разгледано списание. Един от сервитьорите ни светна, че тя е от близкото село Оризаре и ни смигна да внимаваме с Оризарката.

Откъде е Сабине издаваше и кутийката нескафе, което повечето западняци носеха със себе си на закуска. За да сме сигурни, че виждаме това, което виждаме, всяка сутрин сядахме все по-близо и по-близо до нея. Когато се приближихме на една маса разстояние, Сабине постави пред нас кутийка с кафе, а зорката Зорка моментално преведе, че Guten Morgen, junge Herren. Ich habe das Gefühl, du trinkst Kaffee значело: „Добро утро, пичове. Май ви се пие кафе?“ И добави: „Сваляте я тая, ама тя е мъртво вълнение. А сте ѝ скочѝли – а ви е завлякла. Рачо, поне ти бъди разумен!“

И за мое съжаление приятелят ми не се вр­­­азуми, а Сабине започна да идва в ресторанта и вечер. Рачо беше сигурен, че гледала повече него, а аз си внушавах, че се усмихва само на мен. Когато Зорка не беше на смяна, декорирахме масата на германката със сърчица от цветни мидички, а тя ни отвръщаше със символични триъгълни тоблерони от Кореком. Опознаването обаче стигаше само дотам, че и тримата знаехме какво не знаем.

Вече имахме скромен опит с германките. В един късен следобед лежахме на плажа до две привлекателни създания. Те ни гледаха с интерес и ние опитахме да ги заговорим като им гледаме на крак. Гледането се оказа несполучливо и повече не ги видяхме. Разбрахме, че с гледане без говорене няма да стигнем доникъде.

Една сутрин вместо дежурното Guten Morgen, junge Herren, Сабине произнесе Good morning, guys. Стана ясно, че и тя назнайва английски, ама да ходиш на първа среща с речник вместо с букет, не си е работа.

Решихме да свалим Сабине с писане. Спретнахме на бейсик инглиш петиция, с която номинираме курорта Слънчев бряг за Нобелова награда за мир за това, че предоставя възможност на негова територия мирно да се срещат източните и западните немци. Под шапката на хотелската бланка Balkanturist Slanchev bryag. Hotel Rodopi изписахме с жълт и черен флумастер девиза „Германци от всички страни, съединявайте се на Слънчев бряг!“ и, за да хване „петицията“ ни дикиш, прикрепихме към нея ръкописните списъци, в които нашите чешки и унгарски туристи се бяха записали за круиз до Истанбул.

Помолихме Зорка да пъхне петицията между страниците на менюто и да го остави на масата на Сабине. На следващия ден салонната ни предаде салфетка с телеграфното: Довечера в 8, ап. 520, хотел Нептун.

С немска точност и две бутилки „Кадарка“ почукахме в уречения час. Вратата отвори Зорка и за Рачо вече нямаше път назад, за което и четиримата не съжалихме… След няколко дни хармоничната ни четворка смути един пенсиониран гларус, който спря и заговори Сабине на немски, а Зорка се престори, че не вижда и не чува.

След още няколко дни ни привикаха в милицията. Под портрета на Феликс Едмундович Дзержински седеше, преоблечен в униформа, гларусът в оставка. „Много знаете, момчета, но и много не знаете“ – започна той – „Преди да предложите Германия да се обедини – научете немски. Без езици нищо не става. Дори и с германките.“ След това размаха „петицията“ като забравен на плажа сутиен и продължи: „За злоупотреба със служебно положение и документално злепоставяне на социалистическия хотел „Родопи“ пред турист от западния лагер по чл. 333 параграф 22 от Наказателния кодекс на НРБ ви грози лишаване от свобода до 3 години, а за незаконно обогатяване със стоки от Кореком – могат да ви лепнат още шест месеца. Към това прокурорът ще добави подигравката с пролетарския девиз и… Особено да внимава унгарчето, че знаем какви ги е вършил баща му като студент в Будапеща през 56-та. Седнете и пишете: Откъде познавате западногерманката Сабине Гьоц? Молила ли ви е да записвате за екскурзия до Истанбул граждани на ГДР? Кой ви подучи да напишете пасквила и да обединявате Германия? Къде, освен в ресторант „Ропотамо“ и хотел „Нептун“, се срещате с нея... И накрая – свършиха ли се момичетата, бе, пишлегари, та опряхте до немската кака? Поне хубаво ли се чука? Последното не го пишете. Разбрахте, нали?“

Не успяхме да се разберем, макар и тримата да знаехме български. Аз написах, че познавам Сабине от ресторанта и че се чука като западногерманка, а Рачо, че я знае от корицата на „Некерман“. Гларусът гневно скъса кратките донесения и се закани: „Да знаете, че приключихте със следването и екскурзоводството. Догодина ще сте прости сервитьори. Но и за това трябва да знаете немски.“

Беше късното лято на 89-та и успяхме безпроблемно да завършим, а две години по-късно Зорка и Рачо се ожениха. Веселбата се състоя в ресторант „Ропотамо“, който Гларуса бе приватизирал. Зорка си призна, че тя от ревност му е предала нашата „петиция“, за която Сабине изобщо не узнала, а Гларуса така и не разбрал, че истинското име на Сабине е Гертруд Щайзен. След като вдигна тост за младоженците, собственикът дойде при мен и ме прегърна: „Нали не ми се сърдиш? Такива бяха времената. Нищо лично. Но да те питам нещо: Откъде знаехте, че Германия ще се обедини, когато дори и ние не знаехме?“

Вместо в Стокхолм петицията потъна в архивите на службите и Слънчев бряг остана без Нобелова награда.

СТЪПКА

Все ме питаш, Хайтяк, след като ги къдря едни такива двусмислици и безсмислици, защо не съм станал поет? Все едно аз да те питам защо дадоха Нобеловата награда за литература на певеца Боб Дилън, а не на теб? Честно да ти кажа – много исках, ама не можах. Навремето не се ставаше, а те правеха. Както наградите не се заслужаваха, а се раздаваха. Спомни си, че през соца нямаше интернет и фейсбук, а само няколко вестника и списания. Читателите бяха повече от писателите, писателите повече от редакторите, а редакторите повече от цензорите. В крайна сметка обаче последните решаваха кой ще става поет. Много исках, но една нищо и никаква есенна стъпка стъпка поетичния ми порив още през пролетта. От поет за себе си не успях да стана поет за другите. Такива бяха времената – както сега се оправдаваме.

Като студент с няколко есенни импресии в ръка прекрачих прага на единствения младежки седмичник. Зад редакторското бюро седеше колега от по-горния курс, с когото в часовете по физическо играехме футбол, а след тях пиехме бира и си приказвахме какво ли не. Наскоро бе преиздаден българският превод на Дванадесетте стола и се шегувахме, че Гаврилиадата на поета Ляпис е прототипът на соцреалистическата халтура и конюнктура. Един колега-русист вметна, че не романът на Илф и Петров от 1928 г., а стихотворението на ординареца на Чапаев – Петка, посветено на първата годишнина на революцията, е истинският архетип на литературното нагаждачество и с подобаващ патос изрецитира оригинала и настъпилите промени:

Чапаев и Анка Картечарката харесали по принцип стихотворението, но командирът заповядал на Петка да замени нецензурната дума с подходяща и да добави малко революционна романтика. Поетът-воин изпълнил заповедта беспрекословно и пресътворил куплета така:

Чапаев обаче наредил трибуквената дума да изчезне напълно от статуята и стихотворението, с което Петка начаса се съобразил и представил окончателната версия на шедьовъра си:

Впрочем, през 70-те, закрепостени в соцлагера, ние често си разказвахме руски вицове и слушахме алтернативните песни на Владимир Висоцки и Юз Алешковски, а не протестните балади на бъдещия Нобелист Боб Дилън. Та, както и да е, тогава всички се смяхме на вица и аз смятах колегата редактор за нормално момче като всички нас, а като прочетох табелката на кабинета „Отговорен редактор“, дори малко му завидях. Не знаех за какво, за кого и пред кого точно отговаря, но словосъчетанието звучеше авторитетно и внушаваше респект.

А-а, стихове! – посрещна ме колегата, сякаш ме виждаше за пръв път. Всички носят стихотворения, нямате ли някой разказ? Разкази нямах и оставих каквото имам, а той ми каза да намина след седмица.

Да-а-а – започна Отговорния втората ни среща – с Главния прочетохме творбите Ви. Замълча многозначително, погледна гледащия ни от стената Ленин и продължи: По принцип ги харесахме, но, нали разбирате, че в навечерието на 60-та годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция стихът С октомврийска мека стъпка залезът се приближава звучи двусмислено, да не кажем – идеологически недопустимо. Като цяло стихотворението е добро – възпява реколтата на другарите кооператори. Останалите Ви творби, макар че не са класово ангажирани – също стават. Те описват красотата на социалистическата ни природа. Изчистете втората половина на първия куплет на първото стихотворение и елате пак.

Промених идеологически некоректния октомврийски стих на: С ноемврийска хладна стъпка залезът се приближава и в края на месеца отново посетих редакцията. Отговорния този път прочете направо пред мен конфликтното стихотворение и без консултации с Главния отсече: Е, точно след две седмици е Седми ноември, нали?

През декември в духа на опуса на Петка предложих варианта Със септемврийска топла стъпка…, но след назидателното припомняне за значението на Девети септември 1944 г. за българската творческа интелигенция, резултатът беше същия. Учи се от класиците, бе, колега – премина на ти Отговорния и ми даде ценен съвет: ‘Септември ще бъде май!’ Имаш достатъчно време. Съчетай природата с двата майски празника и си готов. Това го можеш. Замълча, погледна към мен и Ленин и изплю камъчето: И не се прави на улав! Не стъпката, а залеза трябваше да промениш.

Утеших се, че не е виновен Отговорния, а есента – която е само три месеца. Започнах да се готвя за пролетта и още през март, в крак с класѝка Стоян Михайловски, занесох двустишието

МАЙСКИ ДЕН

 

Ще ме попиташ ли, Хайтяк, дали го отпечатаха?