pexels-photo-373978.jpeg
Еди Румян

В автобуса

Генчо мърдаше неспокойно в изстрадалата седалка на междуградския автобус. Уж много обещания, уж щяха да купуват нови рейсове, ама всичко май на приказки остана. Както обикновено се случваше в тия нови, модерни времена. Пфф, жегата бе непоносима. Обективно това водеше до процеси, които определено бяха с по-негативен характер за околните, отколкото за самия него, но той нямаше как да знае този факт. Обонянието никога не му е било от силните сетива, особено сега, в напреднала възраст. Срещу него седяха кротко две съседски дечица от неговото село, не особено пакостливи. Поне по неговите разбирания. По-малкото не спираше да го зяпа, което бе доста дразнещо. Генчо нямаше как да се досети, че обектът на нескрития интерес бяха ушите му или по-точно това, което стърчеше от тях. След минута-две невинното детско съзерцание му дойде малко в повечко и се намръщи така, че по-голямото братче се усети, смушка сестричката си и двамата се преместиха отзад. Генчо бе доволен. Хората трудно издържаха на строгия му поглед. Особено децата. Той по принцип ги обичаше, но те твърде лесно го изнервяха. Нямаше и как да е иначе с това съвременно възпитание, дето ги учеха да нямат ни мяра, ни срам. Нямаше ред, който да им се налага с твърда ръка. Това бе най-лошото във всичко, което се случваше в днешния свят, а не само що се отнася до възпитанието на младите. Нямаше ред.

Автобусът доказа за пореден път, че спирачките му още стават и се закова на една крайпътна спирка, където се качи девойка, сигурно малко над  20. Вероятно бе слязла от пътническия влак, гарата бе наблизо. Седна на една седалка от другата страна на пътеката, близо до Генчо, който я огледа критично. Облеклото й беше типичното за момичетата на тази възраст. Твърде оскъдно. Иначе изглеждаше умно дете, а в ръката си държеше и книга, която сега разтвори и зачете с видим интерес. Сянка на одобрение премина по дълбоко набразденото лице на бившия председател на местния кооператив. Тя обаче мигновено изчезна, когато девойката прелисти страницата си и наклони книгата така, че Генчо успя да прочете заглавието на корицата. „Жени“ от някой си Чарлз Буковски. Ужасното бе не самото заглавие, а безочливата снимка на жена с гол гръб, която сякаш сваляше дрехата си така, че цялото й дупе да лъсне в скверна поза. Справедлив гняв изби на парцали в устата на председателя. Той ги преглътна героично, големите му дробове, тренирани десетилетия наред с „Арда”, се издуха като на стар фаготист, след което от устата му се заредиха слова:

– Модерни книги, модерни, еййй! Вие младите все такива четете. Не го знам кой е тоз автор, ама главата си залагам, че е американец някой. Тъй всичко върви в тая страна, че и ние самите американци ще станем накрая. Ако не сме и станали вече. Гледам те, такова младо момиче, умна си сигурно и си викаш, тоя пък дърт пергиш к’во е седнал акъл да ми дава, ама ти казвам, че аз много съм видел и нещата са ми съвсем ясни. И те на лошо отиват. На лошооо...

Искаше да каже и още нещо, но спря, тъй като погледът на девойката го пообърка малко. В големите й кафяви като на кошута очи нямаше страх, гняв или неприязън. Или подигравка, както очакваше. Дори напротив, стори му се, че долавя нещо като уважение. Това го смути. Момичето затвори книгата, усмихна се и отвърна с равен глас:

– Другарю, прав сте, но не за всичко. Че нещата отиват на зле, особено за нас младите, това е така. Но за автора грешите. Никакъв американец не е. Чист българин. Освен това ми е брат.

– Ъа? – отрони се от устата на Генчо. Думата „другарю“ още пулсираше във вените му. От години никой не го бе наричал така.

– Чудите се защо се обърнах така към вас, нали? – мекота постепенно обливаше приятния тембър на младото момиче. – Защото веднага видях, че сте от истинските и стойностни хора. Които вече не се срещат често. Чували ли сте за генерал Русев?

– Ъ…ъъ – поклати глава Генчо, а устата му се отваряше все повече и повече.

– Това е баща ми – заяви скромно, но някак си твърдо девойката. – Той ни е възпитал с брат ми Богдан да спазваме реда и да държим на традициите. Сам се досещате, че е строг, но справедлив човек. Сигурно бихте си допаднали много, тъй като вие самият изглеждате такъв. Допускам обаче, че знаете кой е неговият вуйчо Данчо, за съжаление, той почина неотдавна. Още помня как ме носеше на ръце, като бях съвсем малка, и не спираше да ми дава мед. Страхотен човек.

– Данчо? – недоумението на председателя растеше все повече.

– Йордан Йотов, светла му памет – в гласа на девойката се прокрадна лека тъга, – него трябва да го знаете, другарю, все пак е бил някога секретар на Централния комитет.

При споменаването на това име устата на Генчо се отвори така, че част от лигата му потече навън. Самият Йордан Йотов! През живота си само два пъти го бе виждал на живо! А това момиче бе роднински свързана с него! Опита се да каже нещо, но вълнението го бе сковало твърде много, а и тя продължи, вече с леко приповдигнат тон:

– Колкото до книгата, автор е брат ми, който замина преди години за Щатите, защото спечели стипендия. С писане се занимава от малък. Английският му е перфектен. Написа този роман като огледало на  лицемерието, защото това е истинското лице на Америка. Самото заглавие „ЖЕНИ“ идва заради главните героини - две момичета, които се сблъскват с трудностите на живота и търсят щастието си в една закърняла среда, в която ценностите се основават на трупане на капитал посредством безскрупулност и лицемерие. Реално снимката от корицата символизира лъжата, която лъсва рано или късно като голо женско тяло. Лъжа за измислената демокрация, която се налага чрез медии и целия административно-репресивен апарат на властта. Както сам се досещате, другарю, този роман не пожъна особен успех. После обаче брат ми  го преведе на български, а за по-интересно, реши да запази американския си псевдоним. Името му е поместено като преводач – тя разтвори книгата и се пресегна с нея към председателя. Като преводач наистина беше посочен Богдан Русев. После продължи: – То баща ми не одобри това негово решение, но след като прочете романа, остана твърде доволен. И горд. Аз мога да кажа абсолютно същото.

– Ама туй чудно, бре! – Генчо възкликна след кратко мълчание, а ризата му вече бе напълно подгизнала. – То не е за вярване, че български автор е написал таквоз нещо – после добави със затаен дъх, – аз, аз самият ще взема да го прочета тоз роман.

 – Съжалявам, че няма как да ви дам тази бройка – усмихна се мило девойката, – но заглавието се помни лесно, така че съм сигурна, че рано или късно ще се сдобиете с копие. Има я по книжарниците.

– Непременно, непременно – трепетът не напускаше гласа на председателя.

Автобусът отново намали ход и навлезе в малко селце. Девойката сведе очи свенливо и каза:

– Аз съм дотук. Вие къде слизате?

– Аз съм още три села натам – отвърна Генчо, показвайки най-хубавата си усмивка, гарнирана с множество свидетелства за дългогодишно отсъствие на стоматологична помощ. – Много се радвам, че се запознах с теб, девойче. Как се казваш?

Момичето вече се бе упътило към вратата на автобуса, който спираше на малкия мегдан. Обърна се и отвърна с мекия си благ глас:

– Е как да се казвам, другарю? Разбира се, че Лидия. За мен бе чест да се запозная с вас.

След което слезе от рейса.