Плака дълго и неудържимо, много по-дълго и по-неудържимо, отколкото по-късно щеше да ѝ бъде удобно да си признае, когато за първи път чу гласа на дъщеря си. Имплантите бяха сложени оперативно доста по-рано. Посещението при хирурга, който трябваше да ги включи,  имаше по-скоро церемониален характер. И каква само церемония се получи.

Дойдоха само тримата, никой от тях не беше спал предишната нощ, а тя не знаеше къде да се дене от притеснение.  Цялата трепереше, докато чакаше на кушетката. Милен правеше всичко възможно да превежда думите на лекаря. Бързо разбра, че тя в момента няма нито желанието, нито нужната концентрация да следи жестовете или устните, и се отказа.  Тогава тя затвори очи и за последен път се потопи в тишината, която я беше посрещнала на този свят и която беше нейна спътница през целия ѝ живот, за да се сбогува с нея.
Отвори ги едва когато усети ръцете на лекаря върху главата си. Не разбра какво точно става, почувства лек натиск някъде зад ушите си и тогава…

В главата ѝ, в нея самата нахлу нещо странно, остро, идващо от всички страни едновременно, но и от никъде конкретно. Сякаш невидима ципа в миг се обели,  за да разкрие непрестанно вибриращата си сърцевина. Тя инстинктивно завъртя глава, за да го види, но не успя; то продължаваше да се блъска в нея, сякаш имаше плътност. Като неясен, леко кисел вкус, който не усещаш върху езика си или в устата, а вътре в главата си. Нещо, което като че ли нямаше източник, но изпълваше цялата стая, който е самата стая.  Тогава изведнъж в съзнанието ѝ се самопороди мисълта, че кабинетът на доктора, тази малка бяла стая, се чува.

Стана ѝ странно и изключително интересно. Това щеше да е нещо, за което да мисли, нещо, което да чувства още дълго, но сега имаше по-важни неща. Калина вече беше прелетяла през стаята, промушвайки се между ръцете на лекаря се метна на  скута ѝ. Тя погледна лицето на дъщеря си и видя как малките устни се движат. Но този път като никога преди това от тях излезе нещо и то достигна до нея. Ритмични, странни пулсации, бяха много по-остри от онова, което имаше в стаята, и караха цялото ѝ тяло да изтръпва. Не носеха никакви образи към съзнанието ѝ, но в същото време я изпълваха радост и топлина, която не беше изпитвала досега.  Прегърна я, а звуците продължаваха да извират от нея. Някъде тогава започнаха сълзите, които нямаше да спрат още дълго.

През тях погледна Милен, който все така стоеше прав до вратата, беше щастлив и както обикновено малко притеснен. Когато срещна погледа ѝ, се усмихна,  а ръцете му по навик се задвижиха сами. „Мамо, мамо, чуваш ли ме“ – казаха те, но нямаше нужда от превод, без да разбира звуците, тя знаеше какво казва дъщеря ѝ.

 „Чувам те, чувам те, Калинче“ – каза тя и този път звукът дойде от нея. Беше странно, изключително странно, за първи път да чуе вибрацията, която цял живот беше усещала в гърлото си. Странно и малко плашещо чувство, сякаш това… нещо не беше нейно, не ѝ принадлежеше,  чувство, с което тя нямаше търпение да свикне.

След дългите прегръдки, сълзите и малкото звуци, малкото думи, лекарят ги посъветва да изчакат в кабинета, за да посвикне малко с усещането… с чуването. Сякаш с това можеше да се свикне току-така.

Най-силното усещане освен чуването беше, че всичко се случва за първи път –  веселите стъпки на Калина из кабинета имаха малки, кратки опашки, от устата на Милен излизаха дълги топли парчета звук. Личеше си, че той се притеснява от гласа си, а думите му  носеха в себе си онова, което на пипане носи вълнения плат. Тя почти захласнато се опитваше да привързва към тях  смисъла на думите, към който я насочваха устните му, без дори и за миг да запомня какво точно казва. Двете продълговати лампи на тавана в кабинета освен светлина, пръскаха в стаята и звук. Писалката на лекаря също, но не защото се опираше в хартията, а заради бюрото под нея. Тежестта на доктора караше стола да издава звуци, а когато тя неволно се почеса по главата направо се стресна от това, което изпратиха ноктите ѝ вътре в черепа ѝ. Нямаше нещо, което да не става причина за звук.  Всяко натискане на мишата на компютъра, например, я караше да издава нещо. Тогава тя разбра защо се казва „щракни“ и се почувства като малко дете, готово да се разплаче отново.

Премина коридора на път към изхода от болницата почти като на сън.  Може би трябваше да изкачат още малко, защото веднага започна да ѝ се вие свят и непрестанно изпитваше нуждата да се оглежда. Колкото и да бяха чакали обаче никога нямаше да бъде дори и малко подготвена за това. Отвсякъде до нея долиташе нещо, невидими и изненадващи, понякога стряскащи, но дългочакани нашествия. Някои от тях можеше да разпознае или да определи благодарение на някакъв усет, който до този момент не предполагаше, че притежава. Затваряне на врата, стъпки, гласовете на няколкото души, с които се разминаха. Други я хващаха съвсем неподготвена – ето: продължителните спирали, на кафемашината, пред която беше застанала някаква сестра. Знаеше, че тези неща вибрират, но не и че звучат по този начин – едно е да знаеш, че не всички звуци са приятни, друго е да го чуеш, а трето да усетиш как спиралата, как звукът се разтегля по различен начин, когато минаваш покрай нейния източник. Нямаше търпение да разбере какво още щеше да ѝ предложи света и вече малко съжаляваше, че ще може да чуе всяко нещо в него за първи път само по веднъж. Плъзгащите се врати на входа също издадоха звук, макар движението им да не го предполагаше. Озоваха се навън  и тя замръзна на мястото си.

Бяха дошли сутринта, а сега беше почти обяд.  Слънцето беше високо и грееше топло със силата на късната пролет. Прекалено ярко, за да го погледне направо, но светлината му я накара да спре. В небето висеше звезда. Най-голямото тяло в слънчевата система, най-старото божество, което имаше силата да дава живот и което, щеше да изличи всичкият живот на планетата, преди да загине. Огромен термоядрен двигател, които всякак секунда в продължение на милиарди години безжалостно преобразуваше немислими количества енергия и което ще продължи да го прави дори още по-дълго. Тази огнена топка висеше на милиони километри над тях, изпращаше топлина и светлина, но сякаш не издаваше никакъв звук. Трябваше да има бумтеж, вибрация, тънен. Имаше някаква грешка.  Ако нещо на света трябваше да издава звук, даде си сметка тя, това трябваше да бъде слънцето. Опита се да напрегне слуха си, да насочи това ново сетиво, с което още дълго щеше да свиква, към звездата, но нищо не дойде. Слънцето оставаше тихо, безмълвно, защото в космоса нямаше какво да пренася звуковите вълни. Тогава тя разбра, че земята е глуха.