Не знам защо реших да взема кучето с мен, предполагам в главата ми се е въртяла някаква мисъл, че ако го водя и него на гости, на вечеря, ще прихване и то от хората и ще вземе да се очовечи. Но така и не се запитах дали не е възможно и обратното. Да вземем ние да прихванем от кучето и да започнем да глозгаме кокали с животинско настървение. И кучето да стои доволно около нас, като водач на глутница, като треньор на лекоатлети, и само да се подсмихва леко под мустак и да се подиграва на жалките ни имитации.

Пък то и тази покана за вечеря малко ми се струваше като лоша имитация на етикет, на някаква добре забравена обредност. Ние всички си останахме едни долни простаци, като позволихме на времето да ни прави на маймуни, да се вслушваме в масовостта и в нея да губим и вярата си, и разума си, и собствените си идеи, въобще да губим себе си като цяло.

Тези и други неща вълнуваха съзнанието ми, докато ходехме бавно по заледените тротоари на умърлушения нощен град. Улиците бяха празни и кучето с интерес се информираше за миграциите и движенията на своите себеподобни. Каналите изпускаха едри кълба дим и всичко изглеждаше някак нереално. Димът се виеше под жълтите като дюли лампи и приемаше форми, непознати за човешкото око. Затова то се опитваше да се нагоди към формите и да им придаде познато лице. Не се и съмнявам, че кучето виждаше други кучета в дима, пък може и нищо да не е виждало. Аз виждах човешки фигури, усмихнати или плачещи лица, китове, китове може би най-вече виждах, и лицата на моите домакини.

От малка уличка пред мен, там където трамваят завиваше към площада, се появи група момчета, добре увити в своите шалове и шапки. Отдалече се чуваше тяхната глъчка и явно намираха нещо за твърде смешно. Ха-ха-ха, носешесе из въздуха техният злокобен нечист смях, ха-ха-ха, проникваше под пуловера ми техният смях и тръпки ме побиваха. Момчетата ритаха кофите за смет и хвърляха боклуци по улицата, свиреха с уста остро и пронизително и се ерчеха като някакви диви зверове.

– Чичко, внимавай да не се подхлъзнеш! – изгледа ме нахилено едното момче и видях в очите му игривия пламък на омразата. Не знаех защо тези момчета ме мразеха. И тогава ми се стори, че ме мразеха от дъното на душите си. Може би им напомнях за някаква смътна, добре позната фигура, както кълбетата дим под жълтите като дюли светлини напомняха на всички ни по нещо. Може би се сещаха за собствените си бащи и неприязънта си към тях. Представях си момчетата, седнали в малките си холчета в панелните блокове, разплути в старите дивани, гледайки голямата черна кутия, от която глави се блъскаха в други глави и имитираха воденето на разговор. И голямото, мечоподобно тяло на бащите им, които със саркастичен тон ги хокаха и унизяваха. Нищо няма да стане от тебе, момче, сигурно са им повтаряли стотици пъти собствените им бащи. И те озверяваха от зловещото психологическо васалство на разлагащите се тела на техните отци. И момчетата може би бяха повярвали в това черно заклинание и водеха животите си с убеждението, че от тях не ще излезе нищо повече от едно криво копие на отчаяните им и озлобени бащи.

Момчетата ме наобиколиха и започнаха да ритат кучето. Кучето лаеше и те се стреснаха. Преди да се разбягат, успяха да ме сбутат, аз паднах на ледения тротоар и някой отмъкна шапката ми. Зад гърба си още чувах подигравателния смях на малката им глутница и острото им свирене. Градът беше подивял. И ние бяхме подивели заедно с него.

Застанах пред малката дървена врата на триетажната къща, в която бях поканен на вечеря. Ушите ми бяха почервенели като божури и ми се струваше, че ако някой само ги перне, те ще се строшат на хиляди ледени парченца. Кучето ме гледаше с известна доза недоверие, тъй като това беше непознато за него място. Няма, няма, тупах кучето по главата, но тъмните пространства на черепната му кухина не се осветяваха от човешките думи, а оставаха все така непрогледни в неговата животинска сериозност. Колко бързо забрави за нашата малка сценка моето куче. И как успя да се противопостави на глутницата. Може би и то си е спомняло баща си, някой измършавял чакал, който може и на нещо да го е научил, пък може и да е изчезнал завинаги от неговия живот. Но със сигурност му беше завещал прастария завет на дивата природа и историята за оцеляване и надмощие посредством сила, лай, впиване на зъби в плътта на противника и мимолетното побесняване като един твърде добре измислен защитен механизъм.

Още преди да натисна звънеца, чух над главата си припрени стъпки, отваряне на прозорец и в следващия миг дебелата плешива глава на единия брат.

– Ехо! Пиленце, сладкишче, ей сега ще ти отворим вратата, знаеш, че имаме малък проблем с домофона, та ще се наложи да ти пусна ключа в чорапче.

В следващия момент, още преди плешивата глава да се обърне, се появи втора плешива глава – на другия брат, който припряно напираше да погледне към улицата, и като се увери, че долу няма никой друг освен техния многоочакван гост, цялото му лице се озари в угодническа усмивка и той започна да пляска с дебелите си ръчички от радост.

– Раче-осмокраче! Раче-осмокраче! Добре си ми дошло на гости! Ах, идиот такъв, още ли не си оправил домофона.

– Знаеш, че не умея, знаеш, че даже не мога да си служа с чук, камо ли да оправям тая невероятна черна кутия с многоцветни жици. Ето сега, обясних му, чорапчето, ключето в чорапчето - и хоп! Сам ще влезе, та нали си е у дома. Тук той не е чужд.

Двамата братя продължиха да обменят любезности, да се подават от прозореца, нетърпеливи като малки деца, и накрая ми хвърлиха плетен розов вълнен чорап с един-единствен стар черен ключ. Като тупна на земята, кучето се уплаши, толкова тежък беше тоя ключ, аз се наведох, усмихнах се при вида на чорапчето, голямо, колкото плетена шапка, отключих вратата и се заизкачвахме по старата дървена вита стълба. На всяка крачка стълбището проскърцваше мъчително, от което кучето се кокореше и се чудеше откъде идва този звук. На мен ми доставяше особено удоволствие. Това усещане за някаква прастара къща, в която като че все още витаеше духът на някакво отминало време. Лекият мирис на мухъл ме омайваше.

Изкачих се до третия етаж, където двамата братя, застанали пред отворената врата, ме очакваха и двамата със сияйни усмивки. Лампата в антрето хвърляше блясъка си върху плешивите им кръгли глави, от което те изглеждаха още по-голи. Мустаците им, дебелите им черни мустаци се мъдреха под кривите им носове, а под тях, усмивките им, показващи малките квадратни зъби, на едни и същи места бяха раздалечени техните зъби, а под тях черните им вълнени пуловери, черните им вълнени панталони и сините им като океана меки чехли.

– Заповядай, агънце, заповядай, ах как само те чакахме, ти никога не би предположил! – усмихваше се единият брат и поемаше палтото ми, като малко припряно ме събличаше.

– Ах, навън времето наистина е ужасно! Ще ни прощаваш, че точно сега се сетихме в тая люта зима да те каним на вечеря, но какво да направи човек, като само с толкова акъл разполагаме – смееше се другият брат и ми посочваше към моя чифт сини като океана пантофи.

Кучето се озъби на братята и започна да лае лошо. Те като че подскочиха, сякаш не го бяха забелязали досега, и на свой ред зло се озъбиха, като че за миг свалиха лицата си и под тях се показа истинската им форма, разкривени в гримаса мутри, които също лаеха, но като че по-скоро грухтяха.

Кучето толкова се стресна, че заскимтя, и сякаш и те се стреснаха от себе си, веднага пак сложиха маските си с искрящите усмивки.

– Извини ни, пиленце, ние не се спогаждаме твърде добре с четириногите.

– Наистина не се спогаждаме, не ни обичат, пък и нас си ни е страх. Може ли такова нещо? Виж ни само какви сме дебели, какви сме големи, пък от едно кученце да ни е страх.

Предложих да затворим кучето в кухнята и братята приеха на драго сърце тази идея. Влязох вътре да му налея вода в една купичка и се зазяпах в сатърите и ножовете на двамата братя. Излъскани до блясък, те стояха гордо накичени по стените. Братята си падаха по месните деликатеси, нямаше две мнения по този въпрос. Дълги и тънки ножове за риба, дебели, тлъсти като тях самите сатъри, които минаваха през кокалите като през масло. Тук имаше всичко. Прекрасна колекция, истински разбирачи и страстни готвачи!

Двамата вече ме чакаха в хола, където бяха седнали на елипсовидната дървена маса, разположена върху един прекрасен персийски килим. Толкова топло беше тук, толкова уютно, около библиотеките с безчет книги на латински и старогръцки, статуетките на древните мислители, стогодишният роял, върху който бяха сложили един прекрасен позлатен свещник, изваден сякаш от някой средновековен замък. Постарали се бяха братята, не ще и дума!

Забъбрихме за добрите стари времена, когато се виждахме толкова по-често, за университета, за това как погаждаха номера на професорите и се явяваха един вместо друг на изпитите без никой да разбере, за тяхната мила майчица, която си беше отишла от този свят по-тънка от свещ, по-кротка от увяхнало цвете.

– За мама, брато, за мама, приятелю, трябва да изпием една чашчица за мама.

–За мама, брато, трябва да пием за нея, мир на праха ѝ.

Единият брат се затътри и донесе прекрасна стъклена гарафа, в която някаква нежна кехлибарена течност се поклащаше омагьосващо. Сипа първо на мен в една чудесна къса кристална чаша. След това понечи да сипе на брат си, но оня замахна с ръце като в миг на умопомрачение и изблъска гарафата от ръцете на другия. Гарафата падна точно до килими, на стария паркет, където се разпръсна на безчет кристални парченца. А оня продължаваше да ръкомаха и се беше разревал.

– Свиня! Какво си се разревал като някоя пикла?

– Милата ни майчица, как ни остави сами на тоя свят!

– Глупава дебела свиня! Виж какво направи! Това беше бутилчицата на мама. Това беше питието на мама. Сега какво ще правим?

Опитах се да предложа да разделим моята чаша, на което двамата братя силно се възмутиха и настояха, че техният гост трябва да пие от най-доброто. Пък за тях, чай, вода, все нещо ще измислят, пък май и бира имало, щели да се оправят това не било толкова важно.

Докато пиех от магическата течност, която се разливаше в гърлото ми с приятна топлина, започнах да разказвам на двамата братя за малката сценка, която ни беше сполетяла по-рано. Двамата се хихикаха ехидно и клатеха съчувствено глави, като от време на време възкликваха „Малките вълчета, малките вълчаци!“ и се споглеждаха палаво, като си намигаха. Не бяхме ли озверели всички, питах братята, а те, вече леко отегчени от разговора, вяло кимаха с глави и все попоглеждаха към часовника.

Главата ми се замая и явно малко нещо се напих, защото се отпуснах на стола и с глупава усмивка питах братята кога ще сервират вечерята. Двамата започнаха да се смеят гръмогласно, кучето от другата стая лаеше и дереше по вратата, а аз започнах да склопявам очи.

Миг по-късно се събудх в кухнята, където тия свине бяха вързали кучето ми на стола, сякаш го бяха сложили да седне и бяха залепили дебело тиксо около муцуната, на което бяха нарисували мустаци досущ като техните. И аз бях завързан, лежащ на масата. Двамата братя бяха в големи черни престилки и точеха сътърите си. Опитах се да говоря, но ме болеше главата, само като счупена плоча повтарях „Вечерята, вечерята“, а те се кискаха и се щипеха един друг, докато точеха сатърите и ножовете си.

– Виж го сега, агънцето-багънцето, нищо не разбрало.

– Че как ще разбере, пиленцето ми сладко? Че ти си вечерята глупчо, ти си вечерята и никой друг.

Думите им сякаш не бяха свързани с никакъв смисъл. Не разбирах какво се опитват да ми кажат. Прозрях чак когато отрязаха главата ми с един замах и я сложиха на масата до кучето, което ме гледаше тъжно и плачеше. Завъртяха я така, че да мога да виждам как разфасоват тялото и вадят сърцето ми. На него се спряха най за дълго, като го гледаха с просълзени, миловидни физиономии. След това се заеха да режат цялото ми тяло на добре премерени парчета и го правеха със замах. Братята бяха опитни готвачи, не ще и дума за това!