Теодора Духовникова
Омнипотентен ли е Вездесъщият?
Интервю на Марианна Георгиева
„Вездесъщият” излезе по екраните през октомври тази година. Зад него като сценаристи стоят Илиян Джевелеков и Матей Константинов, режисьор е Илиян Джевелеков, оператор - Емил Христов, продуценти - Матей Константинов и Илиян Джевелеков. В главните роли са: Георги Стайков, Борис Луканов, Ирмена Чичикова, Тони Минасян, Михаил Мутафов, Теодора Духовникова, Велислав Павлов, Весела Бабинова, Анастасия Лютова
На фестивала „Златна роза” филмът е отличен с Голямата награда на журито и наградата на публиката, а главните актьори – Велислав Павлов и Теодора Духовникова – с наградата за най-добра мъжка и най-добра женска роля.
Всъщност наградите не ни интересуват. Много по-важен е въпросът, че този филм ни дава възможността да помислим в състояние ли сме да се превърнем в хора-камери, записващи устройства, които с ужас да изпробват силите си и да чуят шепота на най-близките си.
В един съвсем различен текст за тази дилема Ани Илков е написал следното: „Лично аз не познавам по-голяма мъка от мъката на узнаването. Всички ние се лъжем, като си викаме – дайте ни повече яснота! Яснота за какво? Кой би посмял да подслуша разговор на собствените си приятели за самия него, докато отсъства? Аз не бих! Едва ли има човек на света, който би посмял да остане очи в очи с цялата Яснота!”
Теодора Духовникова за всичко това и много повече:
Да започнем с една реплика, която според мен е крайъгълният камък във филма – „Представяш ли си какво му е на Бог?”.
Да, това е въпросът, който бащата на главния герой задава на сина си, а той съответно му отговаря – „предполагам е свикнал”. Аз имам и друга много любима реплика от филма – „Коварно е пустото му щастие”. Със сигурност не мисля, че бих понесла и не мисля, че искам да знам всичко, което се случва в главите на хората около мен. И със сигурност човек е устроен така хубаво от Бог – да му се спестят много неща, създадени сме щадящо, защото може би наистина много от нещата, които бихме научили в неправилния и неподходящия момент, когато не сме готови за тази истина, биха ни съсипали, биха разрушили нещо, което без това знание не би било разрушено. Така че знанието е такова, както се казва в епоса за Гилгамеш мисля, – защо ти е това познание, то носи само тъга? Така че със сигурност е хубаво да знаем толкова, колкото ни е дадено да знаем, и ако научаваме повече – да става постепенно, плавно, леко и със сигурност със съгласието на другия. Защото другият също би трябвало да има правото на своята тайна, правото да избира дали да я сподели със света сега, веднага, по-късно или никога. Да си остане негова в този смисъл.
Как се чувстваше самата ти в ролята на тази жена, чиито тайни се разкриват и постепенно светът й се срива?
Аз много харесах героинята си (Анна), още докато четох сценария. Това, което ме грабна в нея, и което същевременно ми беше най-трудно, докато изграждахме нейния образ – усещането, че в нея има някаква умора, без тя да е външна, тя не е грохнала, уморена жена, а умора от един неправилно изживян живот, недобре акумулирани емоции. Въпреки че тя е психиатър и би трябвало да знае тези неща, да е веща именно в това, което се случва в човека, се оказва тотално безпомощна да помогне на себе си, а съответно и на другите хора около нея. Има някаква студенина до фригидност в нея, докато общува със съпруга си, а после и с любовницата си, а външно й няма нищо. Това за мен беше много интересно за изиграване. И не беше никак лесно, защото всички чувства на героинята ми трябваше да са като глътнати в стомаха, задържани, а същевременно да се разбира какво се случва с нея, и това да е ясно само от дълбокото на очите. Чувството, че е наблюдавана, че е гледана, е брутално, защото тя разбира това през погледа на детето. Всъщност детето вижда най-ужасните неща за нея – че майка му спи с жена, публичната смърт на член от семейството, че баща му снима секса, който прави. Това са ужасни неща, които никой не бива да научава по този начин.
Образът на Борис Луканов в ролята му на бащата на Анна все пак ни връща към социализма, което ме навежда на метафоричния въпрос – във филма, а и по принцип, лош баща ли е нашето (историческо) минало?
Със сигурност е баща, който е травмирал детето си. Не знам колко поколения трябва да минат, за да се появи едно съвсем ново поколение, без никаква памет за комплексите и за нарушения път, който са имали толкова много поколения преди това, свързани именно с наследството на комунизма.
Трябва все пак да имаме памет…
Памет казвам не в смисъл да не знаем какво се е случило. Аз например съм против бутането на паметници, събарянето на мавзолея. Много ме е яд, че той не остана там да стърчи и да напомня, можеше да бъде превърнат в някакво модерно градско пространство, което да стои като антитеза на тази идеология. Така че не в този смисъл да нямаме памет, а да се изтрие по-скоро от нашия човешки файл това чувство за страх, за режим, за всички комплекси, които произхождат от това, тази липса на самочувствие, този прекъснат нормален път на развитие. Всъщност аз най-много харесвам България, каквато е била преди това – Царска България, мисля, че това са нейните най-европейски години, време, в което българите са се чувствали европейци без никакъв комплекс, ходили са до Виена, за да си купят книги, жените – капели, тези, които са имали възможност да си го позволят. И е имало истински, хубав патриотизъм, не като сегашния – напомпване на мускули, с черни тениски с Левски и потури, защото това не е патриотизмът, а едно истинско чувство за род и за бъдеще пред тази страна, и за минало. Не мога да си представя каква би била България сега, ако това развитие не се беше прекъснало с идването на комунизма. Много далеч съм от мисълта да говоря много за това време, защото аз съм съвсем малко дете, когато това е приключило, и ми е много странно хора на моята възраст да се изказват като абсолютно травмирани, така, сякаш са били преки свидетели – не сме били и не ни отива да се държим по този начин. Но това не означава, че не знам какво се е случвало, и се надявам, че повече няма да се случи. То няма да се повтори според мен – този режим отмина, може би сега някакъв друг, нов ще дойде.
Фигурата на бащата на Анна не поставя ли малко и темата, че всеки родител е псевдоморален? Как се възприе филмът в твоето семейство, темите, които засяга?
Децата ми не са го гледали, Стефан го гледа и много му хареса. Аз лично мисля, че линията на родителите във филма е много интересна, защото това са два съвсем различни начина, по които бащите възпитават децата си. Старият генерал от кариерата, който също обича детето си, но толкова задушаващо – тази къща, която той подарява на дъщеря си, я превръща в нещо като гробница, като залог – той влиза вътре без необходимост да почука, без да има съзнанието, че там живеят не неговите деца, а съвсем отделно семейство, непрекъснато се напомня за всички придобивки, които той е сложил там. Аз исках Ана да изглежда като част от тези придобивки, тя там е като трофей, там живее, там работи, тя е като зазидана, като вградена там. Като статуетка, която всеки момент може да падне и да се счупи на хиляди парчета. И обратното – другият баща, журналист, бохем, който е дал живот на сина си, но заедно с една свобода, която го е направила емоционално по-здрав. Аз все пак мисля, че Емил е по-здравият, нищо че решава да нахлуе по този начин в живота на най-близките си.
Ние имаме опита от миналото, когато сме били контролирани от самия политически режим, ДС и т.н. Сега това се заменя с поставянето на камери.
Аз не мисля, че някога ще има време, което ще остави човека абсолютно свободен. Такова време никога не е било и няма и да бъде. Сега живеем в демокрация, но въпреки това няма общество и отделен човек, който да не е засегнат от механизмите на властта – ние винаги сме част от една машина, политическа, социална и пр. Има различни механизми, чрез които системата да владее човека. И макар на пръв поглед те да не изглеждат толкова репресиращи, колкото от миналото, те, макар и не така буквално жестоки, са не по-малко действащи. Капаните, които едно абсолютно консуматорско общество може да заложи на човешката психика, са абсолютно ужасни. Виж какъв парадокс – живеем в едно от най-хубавите времена за живеене, а има толкова много нещастни хора, депресирани, нечувстващи живота си, без посока, без радост.
Когато гледаме другия през камерата, всъщност възможно ли е да го видим?
Образа му да, душата - много трудно. Когато Емил наблюдава през камерата е едно, а когато е директно – това във филма веднага се усеща, всичко става по-човешко, по топло. Той може да гледа колкото иска Ана, когато плаче, но ако тя не му беше казала защо плаче, той просто нямаше да разбере, ако ще да се побърка да слага камери в къщата, с тях ще научи просто сухата информация и фактология, но това, което стои в съкровеното ядро на душата, не може да бъде видяно с камерата. То може да бъде само акт на споделяне от човек на човек.
Как се подготви, за да влезеш в обувките на твоята героиня? Направи ли нещо специално?
Имам, но не искам да ги разказвам. Във филма много интересни сцени ги няма, защото иначе щеше да е четири часа. Чисто практически и това направих – ходих на такива сеанси, общувах с психоаналитици, макар че дори и в тези сеанси Ана стои малко странно, но това е идеята на филма.
Според мен, макар че засяга такива теми, „Вездесъщият” не може да се характеризира като психологически. Все пак какво е твоето обяснение – защо този филм толкова много се харесва на хората?
Този филм наистина много се харесва. Аз не съм очаквала толкова много да докосне. Много хора, които не познавам, ми пишат, че го гледат по два, по три пъти и продължават да го мислят, вървят по улиците и филмът продължава своя път след края на прожекцията в главите на зрителите. Разбира се, темата за нахлуване в живота на хората чрез наблюдение не е нова, но Илиян и Матей не са и имали такива претенции. Няма тема в света вече, с която киното не се е занимавало. Според мен химията, която забъркаха режисьорът, сценаристите, художниците, монтажът, е нещо много красиво, но и много опасно. Може би се прокрадва един фин страх, който се предава на хората, докато го гледат. Любопитството да гледаш тайния живот на другия е много мощно заложено в нас.
Бисексуалната сцена представляваше ли трудност за теб?
Толкова много любовни сцени съм изиграла, че изобщо това не е трудност за мен. Много по-трудно от това да се съблечеш пред камерата е да предадеш чувството. Например, когато Ана стои до прозореца и просто гледа. Сцените с Ирмена аз много ги харесвам, защото в тях има нещо много Бергманово, малко като неговата „Персона”, трудността е не любовният акт на тези жени, а че това е изненадващо за самата Ана, тя трябва да предаде живота на тялото, което се поддава, въпреки рационалността на ума. Ние с Ирмена си имаме доверие, много сме спокойни една към друга, когато работим заедно, трудността беше, че за много кратко време трябва да разкажем, че тялото на една жена може да реагира на тялото на друга абсолютно механично и безапелационно, и че този факт може да е нещо много неочаквано.
Каква промяна тече сега в българското кино?
Аз считам, че когато гледаш един филм и той свърши, трябва да се чувстваш една идея по-добър, а не една идея по-омерзен. Не харесвам социалния брутализъм, в който се показва тоталната маргиналия около нас без никаква светлина. Не може да няма светлина. Ние от миналата година имаме много хубави филми, след „Безбог” и „Слава”, има един за едни клошари – „Кристо”, също ми харесва, макар че е много ужасен, посветен на социалното дъно. Ужасното въздейства, но трябва да предадем и другия живот, който се случва. На фестивала „Златна роза” четох мнението на критиците, които са забелязали жанровото различие на представените филми – исторически, детски, социални, психологически, откровено комерсиални, и обраното също, и това е, ако наистина е било така, мисля, че е много хубаво. Просто мисля, че българското кино постепенно трябва да се връща към хората.
Има ли химера между театъра и киното?
По принцип на един актьор това му е работата – да бъде в театъра, а ако има възможност – и в киното. Битуваше едно клише, че българските актьори театралничели пред камера. Това са страшни глупости, защото си има режисьор, който казва какво иска от актьора. Ако някои актьори театралничат, това е, защото толкова могат, но театърът не е виновен за това. Театралната сцена за мен е най-голямото мерило за таланта на един актьор, защото в киното зад успеха на един актьор стоят много хора, и дори един не много добър актьор може да бъде спасен с добър монтаж, докато в театъра, когато излезеш на сцената, там нямаш право на втори дубъл. За мен голямата любов е театърът, но той е нещо съвсем различно.
Сега какво репетираш?
В момента репетираме една пиеса, казва се „Лисичета”, на Лилиан Хелман, написана е в средата на 20-и век от тази много интересна американка бунтарка. Режисьор е Бина Харалампиева, заглавието звучи малко детски, но това е библейски цитат – „и ни спаси, Господи, от лисичетата, които изяждат плодовете на гроздето”, и всъщност има едни герои в тази пиеса, които са такива сурови, страшни хора, влюбени в парите и материалния свят. Актьорите са страхотни, едни от най-любимите ми в този театър – Дарин Ангелов, Христо Петков, Иван Юруков, Ани Пападопулу, Цвети Даскалова, и се надявам, че ще се получи нещо приятно.
