Пътувах сама с колата, докато се връщах от една от моите така наречени проветряващи разходки. Тези, в които отивам до някое близко село,  след което последвам на някое високо място в него и пуша цигари. След 4-5 фаса и още толкова ухапвания от комари реших, че ще трябва да тръгвам. Депресивните ми състояния обаче нямаха същото намерение. Като далечен балкански братовчед, който ти идва нагости в чужбина бяха отседнали и те в моята глава. И въпреки приближаващото лято и еуфорията, които обземах почти всички по това време на годината – аз жадувах за есен - хладна и мъглива. 
На влизане в града обаче се случи нещо. На светофара на кръстовището между Сливница и Околовръстното зърнах едно лице - познато от отдавнашен мой сън или по-скоро от спомен за бъдещето – висок и лего прегърбен,  изпит от слънцето, но въпреки това със струящия от него жизнена сила. Косата му също бе уловила много слънца на много различни места, а в очите му се отразяваше приближаващия залез. Носеше огромна раница на гърба си, която му придаваше вид на бродяга – какъвто и най-вероятно беше. Гледах го как се отдалечава на фона на меланхоличния джаз, който звучеше в колата ми и залисана до такава степен се сепнах при звука на неколцината агресивни клаксони, които чисто по български ме подканяха да потегля (наноескундата впрочем единицата за просрочено време на светофар, който превключва от жълто на зелено и активира именно тези агресивни звуци). Теглих им една бърза и превключих на първа, ала нещо друго в мен също превключи и след изчакване на проточващия се зад мен конвой - минах на задна и също си изпросих няколко бързи и дори по-цветущи. Настигнах го и спрях пред него на тротоара.  
Имате ли нужда от возило ? 
– Зависи до къде? 
– За къде сте?
– Може заедно да решим. 
Една перфидна усмивка се разля по лицето ми. Противоречия отхвърляни с години нахлуха в главата ми. Сетих се за хората, които ме очакват у дома и за работата ми, която трябваше да свърша преди седмици. Угасих колата и слязох при него. Решихме да хванем влака за първата дестинация, която ни се стори интригуваща.  
Час по-късно пътувахме във втора класа заедно с похъркващ застаряващ младеж и лелка със смартфон.
– Приличаш на бившия ми – изръсих тъпо аз – като че ли имаше смисъл. 
– А сигурна ли си, че не съм?  
Бе започнало да се стъмва. Алексей извади бутилка водка. Пихме и се натискахме в купето, след което той се отплесна в заваляни разкази за своите странствания, което честно казано ме отегчаваше, затова просто положих глава на рамото му и затворих очи за няколко секунди. Когато ги отворих нямаше следа нито от него, нито от похъркващия. Не знам дали заради гадната водка и замайването от нея, но бях сигурна че влакът се движи назад. Една буца въздух се надигаше в стомаха ми и искаше да си прокара път навън преминавайки през гърлото ми, където и заседна. Клаустрофобията ми също бе започнала да се рaзразява затова реших, че ще е най-добре да сляза на първата възможна гара.

ПО ДЯВОЛИТЕ това бе родният ми град.

Нямах ключове за апартамента си, а и от както майка ми бе починала, нямах и особено желание да се връщам там. Нямах и пари – свидният Алексей ги беше щипнал наред с целия ми портфейл. За щастие ми бе оставил поне телефона – който на мига реших да изключа, както и ключа за колата ми, от която в момента имах най-малко нужда. Подремнах час-два на гарата и реших да се пошляя. Интересно е как определeни аспекти на градовете се променят - нови паркове и градинки, псевдо-изтънчени кръчмици и кафенета бяха поникнали като гъби. Има други обаче които са неподвластни на времето – като будката за печени ядки на кръстовището срещу читалището, която е пословична с апетитния аромат на фъстъци откакто я помня е стопанисвана от едно и също ромско семейство. Взех си сто грама и продължих надолу по стъргалото. 
Беше следобед, когато стигнах и до своя квартал, където минах покрай изоставения и запустял някогашен фризьорски салон на майка ми. Последния жив спомен за нея в този град. Сигурно и за баща ми си спомняха някои хора (предимно кварталните пияндета) макар и да беше жив. Реших, че няма какво повече да търся тук, затова излязох на мини-магистралата, която преминава през едни от най-живописните гледки в страната. В действителност не чак толкова живописни, но свързвани от мен с моменти на идилични пътувания със семейството ми. Май не ми оставаше нищо друго освен да стопирам. 
Не беше изненадващо, че в този застаряващ град все още се котирах за маце и след пет до десет минути пред мен вече бе спрял един типаж, с който от съображения за сигурност предпочетох да не се сближавам. Отивал към В.Т. Чудесно, там имам приятели и ще ми помогнат да закърпя положението. В буса на Гичо, да го наречем, ухаеше на цигари и пот - както и подобава за един типичен представител на хомо австралопитекус – заедно със всичките му отличителни черти – подстрижка нула номер, загорял врат и тен на къс ръкав. 
Не те ли е страх така сама да пътуваш – попита ме той с ясно доловим подигравателен тон. 
– Не - наистина не ме беше страх. 
– Учиш ли работиш ли? 
Ха, мерси за комплимента, все едно не личи, че съм на поне 30 години.  
– Работя, учител съм. 
– Их, по какво - изненадан попита Гичо. 
– По френски. 
– Кой знае какви ядове береш с тия днешните хаймани, пък и така хубавица, сигурно не е лесно с малките момчета… Абе ти гладна ли си ? Искаш ли като стигнем  предела да спред да изсърбаме по една супа? Пък и как ми се пикае, най-добре ще е да спрем.  
Макар и да имах желание по-скоро да повърна с ентусиазъм отвърнах - Да! - виждайки го по-скоро като възможност да се разкарам от прекрасната компания на моя съгражданин. Щях тихомълком да си хвана нов стоп докато той пикаеше и да продължа към града.  
Гичо слезе от буса и се насочи към сервизното помещение зад самата сграда встрани от пътя, а аз по най-бързия начин се устремих към една отбивка сто-двеста метра по надолу. Имаше трафик, който счетох за мое предимство. Зачаках с вдигнат ляв палец на поста си, но една след няколко секунди се стреснах от тежката лапа, която ме сграбчи през рамото – Гичо. 
— Къде си мислеше, че отиваш, калпазанке? 
Успях да се отскубна и в мига, в който видях колоната от тирове и коли, която връхлиташе, реших да пресека платното преди тях. Имайки предвид теглото му, за него бе невъзможно, но въпреки това бе решил да ме догони, понеже, докато тичах напред в гората не спирах да чувам зад себе си гласа му, изреждащ арсенала си от най-цветущи псувни по мой адрес. Благодарение на адреналина успявах да си проправям път измежду драките, като същевременно тичах и гледах назад за моя преследвач. Постепенно бе започнало да се стъмва, докато не настъпи мрак. Истински мрак, непрогледен, в който излизат само демоните на сънната ми парализа и призраците от миналото.  
Затова си помислих, че и старицата, която стоеше с фенер пред мен не е жива, а именно един такъв призрак. Познавах я, но сякаш бях останала с впечатлението, че вече не е измежду живите – баба Дора, последния жител на махалата, в която бе роден и израсъл прадядо ми. Знаех, че е не е толкова далеч от Предела, но не съм очаквала, че бих могла да стигна дотам през гората. Не знаех и колко време съм тичала. И всъщност въобще не ми пукаше дали баба Дора е призрак или не - стига да имаше нещо силно алкохолно под ръка.  
– Как така се нареди, баби?
– Ами, тичах в гората. 
– Че кой те гонеше? 
Добър въпрос, сега започнах да се замислям дали и Гичо всъщност не е бил призрак и дали не съм искала да избягам просто от себе си и своята депресия. Все пак реших да не скандализирам жената със своите делириумни брътвежи. 
– Пътувах на стоп и шофьорът се оказа мръсник. Той ме подгони из гората. 
– Хубава работа, късмет пак си извадило, че си избягала и че да те намеря тука аз. Хайде сега да идем у дома. Тъкмо наготвих копривена чорба.  
– А, няма нужда… Аз понеже трябва да тръгвам. 
–  Как така ще тръгваш, за къде си се разбързало.  
Всъщност отдавна трябваше да съм вкъщи.. преди два дни. Може би щях да успея да закъснея с още една вечер.  
Имах драскотини по цялото тяло и както традицията повелява последва една външна, а за мое щастие и вътрешна промивка с ракия. Макар и топлото време в града, тук вечер бе студено и напалихме огнището. Чорбата бе постна и вкусна. След като ядохме седнахме на миндера. Бях решила да не споменавам родословното си дърво, за да не отприщвам редица разговори, от които нямах нужда.  
На следващата сутрин реших да отида до къщата на прадядо ми. И какво да видя -  знаех си! Некрологът на бабата бе залепен на вратата до този на дядо ми и другия, на неговия брат, но същевременно чувах гласа ѝ, докато подвиква на козите. Тази работа понасмърдяваше. Бях убедена, че е време наистина да си ходя, но и да потърся все пак в къщата за нож или уред, който би ми послужил за самоотбрана. Влязох в стаята на долния етаж и тъкмо когато отварях чекмеджето на скрина чух познат глас:  
– Да не мислиш, че ще ми избягаш, калпазанке?  
Забравих за ножа и просто затичах с триста надолу по склона към реката. Беше гласът на Алексей с лицето на бившия ми. Тичах. Чувах гласа на Гичо, но чувах бабата. Чувах и козите. Бе странно, но чувах дори тишината, докато не спирах да тичам. Виждах  и образи - най-вече призрачни. Замислих се, аз истинска ли съм въобще? Стигнах реката и не се поколебах да нагазя в нея. Усетих смразяващата вода под краката си, но това не ме уплаши и смело навлязох още по-надълбоко. Оставих се на течението. Изплуваха спомени от тази същата река, но преди хиляди години. Нима е била същата? След спомените настъпи мрак, а след него светлина - луннобяла, червена, зелена. Наносекунди. Клаксони. Кръстовището на Сливница.