Мартин Равиши, Врач
Издателство "Ерго", 2018
Преводач: Маргарита Руменова

Централният персонаж в романа на Мартин Ришави „Врач“, включващ всъщност две самостойни, но сходни като стилистика и литературна стойност повести, е бивш театрален режисьор, преминал през редица регионални и експериментални театри, който понастоящем работи като диспечер в московските комунални услуги. Пречистващият поток на речта, непрекъснатият трагикомичен монолог за абсурдността, която постоянно режисира човешките съдби на житейската сцена не само в Русия, а и по света, спонтанно се превръща в „постановката на живота му“.

 

Днес сутринта прочетох в интернет страхотна новина по въпроса за съвременната медицина – някъде в Южна Америка, май в Колумбия, лекарите обявили стачка за по-високи заплати, която продължила цял месец. Статистиката показала, че смъртността на населението се понижила с трийсет процента. Когато докторите се върнали на работа, смъртността отново се върнала към обичайните си стойности. À кажи ми сега, към кого са се обръщали трудещите се по време на стачката, когато ги заболяло нещо. Аз мисля, че са ходили при врачове – ако разбираш думата в оригиналното ѝ значение. Сещаш се, навремето в Русия само царете и богаташите са можели да си позволят образовани доктори, при бедните селяни лекар рядко стъпвал, макар че ги разкъсвали мечките, от време на време някой си отрязвал пръста, раните им гноясвали, болели ги зъбите и страдали от различни недъзи. Затова някой трябва да се занимава с тези неща, обикновено местният лечител, който се наричал „знахар“, от думата „зная“, или пък „билярин“, „билкар“ и кой знае още как. Ако била жена, наричали я „ведма“, „вещица“, от думата „ведети“ (зная). Усещаме разликата между знахаря и вещицата, нали? Знахарят представлява по-скоро практическия аспект, докато вещицата по-скоро езотеричния. Далеч не във всяко село обаче си имали знахар или вещица, но все пак някой трябвало да лекува. И това вече не били хора, свързани с магическите въпроси, а обикновени практици, които обаче изпълнявали ролята на лекар, знахар и вещица, според необходимостта и възможностите си. С практическата страна обикновено се занимавал касапинът – подковач или ковач, който можел да извърши ампутация, да извади болящ зъб, да се погрижи за счупване или да зашие открита рана с дебел конец. Но освен тях имало някого, когото наричали „врач“[i]. В съвременния руски език думата означава просто лекар, но произходът ѝ е друг. Врачът навремето бил смешна фигурка и наименованието му е свързано с обичайната му професионална дейност. Или: жътварят жъне, огнярят пали огъня, жрецът плюска[ii] в крайна сметка, а врачът – лъже, разбира се. „Врать“ на руски означава „лъжа“, нищо друго.

И в какво всъщност се състои цялата история на това изкуство? Мисля, че посредством думата врач можем да напипаме корените му в най-чист вид. Както е известно, хората ходят на театър, за да бъдат лъгани. За да бъдат измамени така, че да повярват, грубо казано. Във връзка с това Пушкин говори за възвишена измама. За да можем за малко да повярваме, че и ние сме Хамлетовци, а не цървуланковци… Че сме крале и принцеси, поне понякога. И когато актьорът (или именно врачът) започне да въздейства на публиката, създава определена реалност, породена от изместването на събирателната точка, появяват се нови качества на света, други изчезват, но най-вече благодарение на въздействието на врача или актьора болката на зрителя – душевната, а често и физическата – в даден момент преминава. С други думи, задачата на врача е да отвлече вниманието ни от един обект, например болящия корем, върху друг – върху самото разказване, нищо повече. Защото подковачът няма да ти реже болния корем, сещаш се, той не е хирург, няма право да влезе вътре, защото по църковната традиция това е грях. И така идва ред на врача, който разказва всякакви врели-некипели, историйки, измислици, случки, които в живота не се случват, обикновено смешни, но също и страшни и лъже толкова убедително, че спечелва вниманието на пациента и продължава да манипулира с него, отклонява го от болката. А болката е странно нещо, медицински неопределено… До ден днешен не е съвсем точно доказано защо точно болка, защо изобщо съществува болката, след като има животни, които очевидно не изпитват болка. Болката информира човека къде е нарушено равновесието му, но когато е много силна и продължителна, може да ни изтощи до смърт, затова врачът отвлича вниманието от нея, за да може човекът да се успокои, в резултат на което на мястото на болката може да влезе сила, действаща като ремонтна бригада. А колкото и да е странно, това понякога е достатъчно за пълното излекуване, особено при душевните болки. Защото често ни е зле само защото си мислим, че ни е зле, съставяме си такова мнение за собственото си състояние, за това дали ни е добре или ни е зле, без да подозираме, че тези усещания са в нашите сили. Така че ако човек е в ръцете на добър врач, сещаш се… Защо в затворите и концентрационните лагери добрите разказвачи са били така ценени, че дори най-висшите капо ги защитавали. Никой не можел да ги налага, но били длъжни всяка вечер да разказват дълги истории! На мен ми е ясно, че ти също ще слушаш разказа ми само отчасти, защото от него искаш да събереш материал за някаква книга, трябва да съм сляп, за да не забележа за какво става въпрос. Да, боли, знам.

Погледни сега тази област от картата. По тези места метях листа, наесен десет-петнайсет чувала всеки ден! А през зимата ринех снега – адски тежка работа, нямаш си представа. И тук в дворовете зад храма „Възнесение“ също, всичко това попадаше в моя район, после ще го обиколим заедно, за да видиш. А тук, където са гаражите, според всички документи се намира дом номер четири, за който би трябвало също да се грижа. Само че там няма никакъв дом номер четири. Малко допълнение към дебата ни за фантомите – осемнайсет години почиствах дом, който не съществува… А малко по-нататък, в една градинка между блоковете на ул. „Поварска“, преди години ми се случи интересна история. Веднъж през зимата, ринейки снега, изведнъж забелязах, че там стои мъж с лице към стената, обърнат към ъгъла между сградите. Всъщност не стои, а клечи, сякаш се моли. Питам го: „Лошо ли ви е?“. „Не, не е.“ И започна да разказва. Навремето живеел тук, после започнал работа към разузнаването и там му казали: „За всички свои роднини ще си мъртъв.“ Изпратили го на Запад, където работил цял живот, и преди да се пенсионира, го призовали да се върне у дома. И така оставил в Германия жена, деца, банкова сметка, всичко, което имал, и се върнал в Москва. А бил живял там повече от трийсет години и никой не подозирал кой всъщност е, за по-добро прикритие дори създал семейство. И сега, на стари години, го напуснал, така че всъщност за втори път умрял за всички свои роднини. И ми вика: „Идвам тук, нямам никакви приятели, нито роднини, не познавам никого и нищо. Дори и руския съм позабравил, дори той не ми остана. Единственото, което ми остана, е този дом, тук живях, оттук тръгнах по света. И една-единствена мисъл ме човърка: на какво посветих живота си? За какво ми беше това разузнаване? Не можеше ли да си остана у дома?“. Светът му се беше сринал, сещаш се, а на мен ми домъчня за него, защото много добре знам какво е. На човек не му се живее в такъв момент, не му се живее. И на мен са ми се случвали подобни неща, макар и, разбира се, не чак в такъв мащаб, но знам какво е да ти се срине светът. Нали преди две години в Геленджик ти казах, че тринайсетият аркан не означава задължително, че ще те изнесат с краката напред, но все пак с основание се нарича смърт.

Трябва обаче да добавя, че малко оставаше наистина да ме изнесат напред с краката. Ей тук зад ъгъла, на Тверския булевард, посред бял ден ме блъсна кола японска марка. Два месеца в болница, кракът ми на парчета, а докторите не могат да ме оперират, защото виждат стойностите на кръвното ми налягане, виждат моята ЕКГ, виждат нивото на кръвната захар и се страхуват да ми поставят упойка! Каква ситуация, нали? Очаквах го, ти знаеш, но все едно ме хвана неподготвен. Е, някак си ме оправиха, но сам виждаш как ходя сега. Освен това диета, освен това въздържание, освен това хапчета за захарта и за кръвното и всичко това внезапно. С две думи, предишният живот свърши, не мога да работя дори като метач. За щастие фирмата за комунални услуги ми позволи да изкарам курс за диспечер, така че сега седя тук в канцеларията, имам бележник и телефон и координирам: метачи, електротехници, специалисти по поддръжката, специалисти по ремонта на асансьори и цялото това улично войнство в гащеризони. Отново режисирам, сещаш се, отново изпращам хора на сцената, сам оставайки незабелязан! В това отношение всъщност ситуацията ми се подобри, да не говорим пък, че на курса за диспечери срещнах една приятна жена. Казва се Марина, като третата ми жена, което не променя факта, че иначе всички мои жени бяха Олинки. Голям майтап, по-късно ще ти обясня каква е работата. Освен това ми дадоха по-голяма стая, макар и пак в същия апартамент с тайфата киргизи, които си намъкнаха там жените и децата и всякакви роднини, но все пак вече живея като човек. Макар че и това най-вероятно е временно, предчувствам, че и оттам скоро ще ме изгонят. Или, както изглежда, превъзмогнах едната смърт, но още една тепърва ми предстои.