– Добре ли си?

– Едва изчаквах да мине половин час, за да отида до тоалетната и да измия ръцете си отново. Прокарвах длани през лицето, а после и през косата си. Когато надвисвах над мивката и капките падаха от носа и устните ми, исках да ги върна обратно.

– Тогава помогни ми с чашите, вземи тези, които са за червено вино. Нали знаеш, че има разлика между чашите за бяло и червено?

– Течният сапун миришеше точно като нея, като самото й тяло, все едно беше направен от нея. Вдишвах дълбоко. Никога не съм дишал толкова дълбоко. Исках да остане в мен, да бъде навсякъде по и вътре в мен. Може би така се усещат наркотиците – първоначална вина, почти ти се гади, но после тялото се успокоява. Никога не разбрах, винаги ме е било страх.

– Защо не си пуснал нищо? Можеш ли да избереш някаква музика, не беше ли добър в това? Само да не е някой, който се е самоубил наскоро.

– Измих ръцете си отново и разнесох водата зад врата, по рамената, зад ушите, по гърдите, надолу по корема си и отместих ръка, когато усетих колко твърд е членът ми. Останаха мокри петна по ризата, беше толкова горещо, че нямаше да личат след минута, затова просто отброявах вдишванията и издишванията. Тя беше навсякъде по мен, поне за няколко минути.

– Не ме интересува дали ще мрънкат, просто ги накарай да пушат на балкона, ок? Сигурен ли си, че си добре?

 

*

– Да, защо?

– Гледах го право в очите. Погледът ми му тежеше, още преди години разбрах, че това може да тества колко искрен е с мен. Напоследък беше по-мълчалив, заспиваше по-рано от обикновено, караше по-бавно. Понякога го поглеждах въпросително, но не си казвахме нищо. Преди година разбрах, че не го обичам вече – погледът му спря да ми тежи, моите очи започнаха да надвиват неговите. Прегърдките му винаги са били някак вяли, все едно всеки момент нещо или някой може да те отскубне от тях, но погледът компенсираше – караше ме да мисля за всичко, за което мисли и той. „Вълчи поглед има“, казваше майка ми. Сега очите му изглеждаха като тези на покорно куче. 

– Да, разбира се...

– Очаквах, че ще изкоментира, че вечерята става бавно. Но просто се навърташе наоколо и от време на време отиваше до банята. Оставих домата нарязан до половината и облизах ножа. Опрях острието в центъра на показалеца, имаше едно определено пропукване на кожата, което ме възбужда толкова много всеки път. 

– Усещам цялото си тяло така. Няколко дълги секунди очакване и няколко бързи секунди болка. Като че ли заспивах, но бързите му стъпки ме връщаха в съзнание. Понякога го чувах как отваря вратата на банята и знаех, че ми остават още пет секунди удоволствие. Колкото едно вдишване, издишване и момент на спокойствие. Толкова ли му беше омръзнало тялото ми, че не забелязваше нищо? Драскотината над глезена, множеството срязвания по пръстите (щях да кажа „А, нищо, стана, докато режех, този нож е невъзможен“, ако ме беше попитал), червената точка в долната част на гърба. Но най-любимата ми рана е на дланта. Щипе всеки път, когато разтварям ръце, всеки път, когато сапунът стига до нея, всеки път, когато се изпоти, разранява се постоянно, после я лекувам с дъха си.

– Слушала ли си новият на .....?

– Не съм. Нямах нужда. Нямам нужда от нищо. Свивам ръката си в юмрук и всичко е идеално.

– Те не ги ли отказаха преди години?

Нови разкази от Светослав Тодоров може да намерите и в двуезичния zine "Десет разговора" (Ten Conversations), който е наличен в "Ателието", "Дюкян меломан", Bare Hands Society и "Читалнята".