Новата ми спалня беше стара кухня. Едната стена беше заета от десетина малки шкафа и чекмеджета, хладилник, черна готварска печка и малка кафява мивка, от която, подобно на детски крак, висеше бежов маркуч. Хазяйката ми каза, че хладилникът и печката не работят, но вършат чудесна работа за съхранение на дрехи и други неща. Каза ми, че мога да използвам хладилника като гардероб.

Намираше се на четвъртия етаж на кооперация с покрив от зелен битум и трябваше да поделям хола и банята с двойка, живееща в друга стая. Стаите нямаха врати, само каси за врати. Всички прозорци, гледащи към улицата, бяха покрити с мръсни чаршафи, които правеха така, че гледана отвън, кооперацията приличаше на празна черупка, зад която някой е окачил голямо одеяло, съшито от кръпки.

Освен хладилника и печката в стаята ми имаше маса, няколко паянтови стола, наредени един върху друг, и диван, който използвах за легло.

Кухненските шкафове бяха боядисани в зелено, а стените – покрити с червеникавокафяви тапети, по които тук-таме се виждаха мокри петна и мухъл,  напомняха ми на месо от консерва, която е отворена и сетне забравена. От мивката течеше само студена вода.

Бях много облекчена. Веднага щом се преместих, махнах чаршафа от малкия си прозорец и измих стъклото с оцет.

*

Няколко дни по-рано едно момиче от моята Фабрика ми каза, че ще напуска жилището си, тъй като нейният Мъж се справил добре на Изпит и вече можела да си позволи да се премести, каза ми и че аз мога да се нанеса. Отчаяно исках да си намеря ново място и друг Мъж, но когато отидох да я видя, се оказа разделена със завеса мрачна стая, която трябваше да деля с две други двойки. Единият от Мъжете имаше кафяви зъби, непрестанно ближеше горната си устна и ме гледаше с циничен поглед, докато ме развеждаха из стаята. Четиримата си поделяха един мръсен котлон, а прозорците бяха покрити с дълги, дебели и мухлясали лилави завеси. Навсякъде бяха натрупани една върху друга влажни Книги по Философия. В единия ъгъл имаше грамадна купчина от празни консерви, която приличаше на куклена къща за гризачи. Завитите им увиснали метални капаци ми напомняха на изплезения език на Мъжа.

Няма нищо по-лошото от това от теб да се възползва нечий друг Мъж. Винаги се приемаше, че вината е на жената. Знаех, че там няма да съм в безопасност. Извадих голям късмет, че намерих стаята кухня чрез реклама, поставена в едно кафене.

Имах си моя керосинова лампа, котлон, тостер, тенекиена вана и чайник. Роло ми ги остави всичките, защото сметна, че следващата жена, с която ще заживее, също ще има такива.

Радвах се, че имам хладилник в стаята, нищо че не работеше. Отворех ли го, миришеше на вкиснало мляко. Намерих много спаружен плод в едно от чекмеджетата, толкова набръчкан беше, че все едно имаше лице. Държах го на перваза на прозореца, сякаш беше някакъв любопитен предмет на изкуството, докато накрая не осъзнах, че не беше плод, а нещо доста по-тъмно. Зарових го в малкия заден двор на къщата една ранна сутрин, докато всички обитатели на сградата все още спяха.

Имената на двойката в другата стая бяха Полин и Стюарт. Полин работеше в шивашка фабрика за дамско бельо. Тя носеше мостри у дома и прекарваше много време, прекроявайки ги в банята, където се намираше огледалото. Огледалата бяха изключително скъпи и ние бяхме големи късметлии, че имахме такова, но Полин прекарваше толкова дълго в банята, че ми се наложи да си купя нощно гърне. Тя беше анорексичка и бельото висеше тъжно върху нея. Когато се оглеждаше внимателно в огледалото, оставяше вратата на банята отворена. Предполагам, че ѝ се искаше Стюарт да мине и да я види.

Тя рядко пускаше водата на тоалетната. След себе си оставяше малки тъмни топчета, приличаха на заешки барабонки.

*

Не се страхувах от Стюарт, защото изглеждаше прекалено обсебен от себе си.

Той прекарваше времето си вкъщи, крачейки из тяхната стая с Философска Книга под мишница, пушеше с лулата си и слушаше Вагнер и Чайковски. Опитваше се да си придава замислен вид, но аз бях сигурна, че мислеше единствено за следващия си сандвич с месо от консерва. Около него се носеше миризма на месо. Моят котлон често не работеше, защото Стюарт изсмукваше цялото електричество с плочите си. Така прахосах много яйца и трябваше да пия кафето на прах, разтворено в студена вода.

Стюарт винаги носеше червен ватиран халат, панталони от рипсено кадифе с навити крачоли под него и кадифени пантофи с малък ток, а рижата му коса стърчеше невчесана и много суха. Когато излизаше, на изпит или за да си купи тютюн и плочи, сменяше халата с неизпрана риза оксфорд и зелен пуловер с кожени кръпки на лактите.

Никога не се връщаше вкъщи с много пари от Изпитите. Често се прибираше леко пиян, тъй като беше обичайно Мъжете да идат да пийнат след някой от Изпитите, но аз си мисля, че Стюарт се преструваше на по-пиян, отколкото беше, защото искаше Полин да си помисли, че е спечели голяма награда от Изпита и я е изпил цялата. Понякога дори си мислех, че изобщо не е стъпвал в бара – не усещах никаква миризма на алкохол около него – и просто е обикалял, докато се мръкне, преди да се прибере вкъщи.

– Другия Път Не Харчи Парите от Наградата за Пиене – казваше Полин на много висок глас, но без да вика, все едно говореше на полуглух човек, на когото не е сърдита.

Смяташе се, че ако един Мъж не се справя добре на изпитите, вината е на жената, защото не му е осигурила с грижите си достатъчно добра обстановка, в която да се развива.

*

Завиждах на Полин заради бельото. Аз нямах какво да нося от моята Фабрика, само части за шевни машини, но с тях не можеш да направи нищо, освен ако нямаш желязна рамка, която беше прекалено голяма за скриване. Моята работа беше да изписвам със златна боя името на компанията върху металната рамка: Найтингейл.

Когато получих работата, ми се стори скучно и жестоко да изписваш „Найтингейл“ върху машините. Те приличаха на изплашени черни котки и всички получаваха едно и също име. Мислех си колко прекрасно ще бъде, ако кръстя някоя „Данси”, а друга – „Виктория”, но разбира се, веднага биха ме уволнили. Не след дълго започнах да си мисля, че единствената дума, която мога да напиша правилно, е „найтингейл“.

В стаята на Полин и Стюарт виждах навсякъде като паяжини, насекоми и цветя да висят множество долни женски дрехи, но тя така и не ми предложи някоя от тях. Тяхната стая беше с тапети в кално зелено и в нея имаше легло, гардероб и бюро за Стюарт – всички в един и същ кафяв цвят. Най-важното им притежание беше грамофонът на Стюарт, който се надвесваше над всичко като голямо гниещо растение.

Аз нямах хубаво бельо, може би ако имах, Роло нямаше да ме напусне. Двамата се разделихме, след като той спечели голяма награда на един Изпит. Той искаше да си намери по-хубаво място за живеене и по-красиво момиче, което да се грижи за него. Не го приех много тежко, бях подготвена за нещо такова и се гордеех, че той най-накрая се представи толкова добре на големия си Изпит.

Когато започнахме да се виждаме, го заведох на кино. Беше много скъпо, но исках да покажа на Роло, че освен да се грижа за него, ще му осигурявам и много приятно прекарано време. Филмът се казваше „Добродетелната жена“. Не си спомням нищо от него, освен това, че заглавието беше изписано с големи букви на черен фон. Щом затворех очи, виждах изписана думата „найтингейл“, все едно беше заглавие на филм, който тепърва започва.

По време на краткия период, в който нямах Мъж, си купих сив тренчкот, няколко пластмасови цветя и чифт червени гумени сандали, вълнена пола до коляното, която имаше само няколко поправими дупки от молци, и трети гащеризон, нужен ми за работа.

Чувствах се чудесно, но хората не гледаха с добро око на това да си без Мъж. Знаех, че ще започнат да подхождат към мен с подозрение, в случай че останех без Мъж прекалено дълго. За да срещнеш мъж, трябваше да отидеш в кафене, да си поръчаш кафе и да чакаш някой Мъж да те заговори. Те често посещаваха кафенета на групи, за да учат. В кафенетата имаше дървени маси и високи столове, а подовете и стените бях облицовани с плочки. В по-евтините кафенета плочките бяха мръсни и напукани, по-скъпите миришеха силно на белина. Първият въпрос, който всеки Мъж задаваше, беше в какъв вид фабрика работиш. За предпочитане бяха тези, които обезобразяват жените най-малко и в които се плаща най-много. Работата на Полин беше по-хубава от моята, тя можеше да си намери по-добър Мъж от Стюарт, или пък навярно не можеше, защото анорексията я правеше непривлекателна. Мъжете много обичат жените да имат гърди, които да милват, когато са нервни.

Ръцете ми бяха доста повредени от химикалите в боята, която използвах на работа. Обмислях дали да не нося ръкавици в кафенетата, но това щеше да е заблуда, пък и ако някоя част от теб, която обикновено е на показ, е прикрита, Мъжете знаят, че се опитваш да скриеш нещо обезобразено. Не исках да си представят ръцете ми по-зле, отколкото бяха в действителност. Бях щастливка, че лицето ми не беше обезобразено, въпреки че понякога имах неприятна кашлица.

Един ден в кафенето видях висок, червенокос мъж, който изглеждаше привлечен, но едно момиче с кафяви къдрици и черна превръзка на едното око влезе с плач и го издърпа навън за ръкава на палтото, преди да успеем да поговорим.

Почувствах се непоносимо нещастна. Навсякъде имаше плакати, напомнящи ми, че съм без Мъж.

Грижи се за мъжа си!

Добрата дама не оставя мъжа си да се мотае.

Храни добре мъжа си!

Размених с Полин една консерва месо за хубав комплект сутиен и бикини. Накъдрих косата си, тя беше с приятен цвят на мед, сложих си и червило, което не бях използвала, откакто Роло ме беше напуснал. Прекарвах цялото си свободно време в кафенетата, търсейки Мъже. Непрестанно виждах една двойка: слаб, небръснат, посивял и оплешивяващ стар Мъж с мърляво кафяво палто и кирлив кариран шал, заедно с млада жена с хубаво стегнато тяло, красива и естествено къдрава коса. Тя можеше да има нещо много по-добро, ако не беше лицето ѝ – беше на около шестнайсет, но със съсипано лице по всяка вероятност от киселина в някоя Фабрика. Не за първи път виждах нещо подобно. Те се притискаха един в друг по някакъв отчаян начин и си поделяха храната – чаша кафе и филия препечен хляб, разрязана наполовина и полята със захарен сироп.

Една вечер видях Мъжа да седи в кафенето сам. Предположих, че момичето е забременяло и умряло. Мъжът си поръча само чаша кафе, следващите няколко дни не го видях в кафенето, докато накрая не се появи с ново момиче.

Беше дебела, плешива и с червени петна по главата. Носеше фалшива огърлица, с която непрестанно си играеше. Мъжът поръча цяла препечена филия със захарен сироп само за себе си и я изяде лакомо с уста, зейнала в широка усмивка. Почувствах се зле и никога повече не се върнах в това кафене. Нямаше особено значение, менютата на кафенетата бяха едни и същи навсякъде:

КАФЕ                                                         

ПРЕПЕЧЕНА ФИЛИЯ СЪС ЗАХАРЕН СИРОП

ВАРЕНО МЕСО ОТ КОНСЕРВА С ПРЕПЕЧЕНА ФИЛИЯ

Консервираното месо посивяваше при варене и наквасяше препечения хляб; повечето хора поръчваха само Препечена Филия със Захарен Сироп и Кафе. Имаше също и кръчми, в които продаваха бира и джин, но също като в библиотеките, на жените не беше позволено да влизат. Това бяха места, където Мъжете си общуваха помежду си и учеха за Изпитите си на спокойствие.

В едно кафене се запознах с момиче на име Ан, което свиреше на Хамонд орган в един Бар, за да забавлява мъжете с весели песни и да им помага да се отпускат.

Беше набита, имаше мустак и много едри крака, според мен от седенето на органа и натискането на педала по цял ден. Пушеше много бързо, поднасяше цигарата към устата си по начина, по който лакомникът яде малки сладкиши.

Тя често танцуваше с пръсти по масата, поклащайки рамене, и издаваше жужащи звуци с уста, за да покаже как звучи органът.

Каза ми, че имала най-красивите къдрици, но трябвало да ги отреже, защото впиянчените мъже често ги дърпали. Сега подстригваше косата си на паница. Носеше синя рокля със здраво прикрепен към гърдите ѝ пластмасов корсаж и имаше петна от пот под мишниците.

Беше излязла в почивка – не ѝ беше позволено да яде в Бара. Там продаваха бира, джин, кисели краставички и препечени филии. Краставичките бяха специалитетът им. Понякога тя и другите момичета тайно си изнасяли кисели краставички и си ги носели у дома. Зелените неща са чудесни за ядене, стига да не са мухлясали, казваше Ан. Нарязваш ги и ги слагаш в сандвич с намачкани варени яйца и консервирано месо. Ако мъжът ми ставал за нещо, трябвало да ми донесе кисели краставички от някой бар. Беше ме прекалено срам да ѝ призная, че нямах Мъж.

Името на нейния мъж беше Малкия Бернард. Каза ми, че ръцете му били като птичи крака, целите извити и само с по три пръста и едни малки чуканчета, които трудно можели да се нарекат палци. Бил доста умен, но не се представял добре на Изпитите, защото пишел прекалено бавно. Все не успявал да приключи, преди да изтече времето. Ан каза, че нейните ръце били съвсем добре и не било честно, че не ѝ позволявали да му помага с писането на Изпита и не му давали допълнително време.

Малкия Бернард бил първият ѝ Мъж и щял да бъде последният. „Не бих го заменила за Всичкия Захарен Сироп на Света” – каза ми тя, преди да се върне обратно на работа.

Докато си тръгваше, забелязах, че задната част на роклята ѝ беше захабена и кафеникава от прекаленото седене. Зарадвах се, че на работа трябваше да нося гащеризон, а не рокли, които лесно се съсипват.

Останах в кафенето, докато не се мръкна и табелите за Изпитите не грейнаха из цялата улица. На тръгване забелязах млад Мъж да стои облегнат на стената на сграда от другата страна на улицата. Над него светеше табела с надпис:

24-ЧАСОВИ ИЗПИТИ, ПЛАЩАМЕ В БРОЙ

Между краката му имаше детски куфар с бял заек с боне, избродиран на едната му страна.

Младият мъж носеше дълго зелено женско палто, жълт пуловер, прекалено широки и къси за дългите му крака вълнени панталони и смешни обувки, връзките на които липсваха. Пикаеше, без да си е разкопчал панталоните, и вътрешната част на левия му крачол бързо потъмняваше. Косата му беше черна и много рехава – като на жена, която работи в пълна с химикали Фабрика. Изглеждаше на около седемнайсет. Бях научена да не съдя за Мъжа по външния му вид и че това, което е отвътре, е по-важно, но този беше толкова красив, че не ме интересуваше дори да беше натъпкан със слама. Не можех да чакам да ме заговори, това можеше и никога да не случи. Докато го приближавах, за всеки случай прибрах грозните си ръце в джобовете.

Куфарът беше обнадеждаващ знак. Може би тъкмо беше напуснал жена и му трябваше нова, или дори по-добре – може никога досега да не беше имал. Изглеждаше много опиянен или нервен от Изпити и веднага се съгласи да дойде с мен вкъщи. Казах му, че ще се погрижа за него и го отмених в носенето на куфара до дома ми.

Едва когато влязохме във фоайето на моята страда, осъзнах колко лошо миришеше – смесица от урина, развалено мляко и мишки.

Нямаше достатъчно електричество да сгрея вода, затова се наложи да вземе студена вана набързо. Изтърках го яростно със сапун, докато целият не почервеня и не започна да трепери.

Дадох му един широк син пуловер с медни копчета, памучна пижама, горещ бульон с вкус на телешко и препечена филия, защото беше много измръзнал от банята. Той обу и сиви чорапи и сиво бельо, които извади от куфара си, но аз го накарах да ги свали, защото не бяха изсушени правилно и миришеха на мухъл. Заех му един чифт от моите чорапи. Докато ядеше, разопаковах останалия му багаж – няколко детски книжки и дрехи.

Когато видях, че няма Философски книги, си дадох сметка, че вероятно беше и без лични документи. Страхувах се, но вече го бях довела вкъщи.

Когато чу Полин и Стюарт да се качват по стълбите и да влизат в стаята оттатък преддверието, той се изплаши и се опита да си тръгне. Блъснах го на канапето и го затиснах надолу, слагайки едната си ръка на устата му. „Те очакват всеки момент да си намеря Мъж. Не е нужно да разбират, че нямаш документи.“

Той беше достатъчно слаб, така и двамата можехме удобно да се съберем на разтегателния ми диван. Беше все едно да лежа до красив, белезникав клон. Боях се, че ще си тръгне веднага щом заспя, но когато се събудих по средата на нощта, беше просто защото той се опитваше да проникне в мен, така че аз разтворих крака, за да му е по-удобно.

Казваше се Пол, беше никой и никога не беше полагал Изпит.

Когато се родил, майка му и баща му започнали да му казват Синчо, защото целият бил син и студен. Докато растял, го слагали да спи до отворената врата на фурната.

Веднъж го сложили вътре във фурната, обещали му, че няма да я включват и му казали да не излиза, докато отвън не стане тихо. Когато излязъл, апартаментът бил празен, а от родителите нямало и следа. Едни възрастни жени го взели при себе си за известно време, но не било безопасно да го държат незаконно, пък и не искали хората да си помислят, че е тяхно дете. Започнал да живее под стълби, между сенките, в шкафове и по тавани.

Сам се кръстил Пол, прочел името в детска книжка и го избрал, защото Блиу му напомняло прекалено много за родителите му и това го натъжавало. Липсваха му много зъби и понякога не можеше да контролира мехура си. Не ми пречеше, защото едно от първите неща, което всяко момиче научава в училище, беше, че всеки Мъж има своите специални проблеми и в задълженията на всяка жена е да се грижи за тях. Свикнах с чистенето, както и с това да виждам раздърпаните сиви гащи на Пол, проснати върху всяка повърхност из стаята, да капят като дъждовни облаци, докато съхнат. След първата нощ прекарана при мен, толкова се притеснявах, че съм го оставила сам, че написах думата „НАЙТИНГЕЙЛ“ грешно върху три шевни машини, а смятах, че това е думата, която знам най-добре от всички.

НИТИНГАИЛ, НИГТИНГЕИЛ, НАИТИНГЕЙЛ

Когато се прибрах, заварих Стюарт в нашата кухня, разхождаше се напред-назад и говореше на Пол, който срамежливо седеше на един сгъваем стол – пребледнял и със стиснати крака. Кимаше ли кимаше. Стюарт говореше за Изпити и за мое облекчение не му задаваше никакви въпроси.

Казах на Стюарт, че е време да си върви, защото Пол трябва да вечеря.

Пол и Стюарт не спираха да говорят за Изпити, а Пол не знаеше нищо за думите, които излизаха от устата му.

На сутринта дадох малко пари на Пол, за да поседи в някое кафене и да иде до битака. Купих му няколко Книги по Философия, за да не се усъмнят Стюарт и Полин.

*

Заради неопределеността на Пол в началото Стюарт го мислеше за нещо като млад гений, но много скоро забрави за него, защото разбра, че не може да извлече директна полза.

След като не беше регистриран за Изпити, Пол прекарваше времето си шиейки или в опити да направи дома ни по-хубав. Направи няколко черги, с които да покриваме студения под, беше добър в съшиването на дрехи една с друга и знаеше да готви яйца по всевъзможни интересни начини. Аз заковах вълнено одеяло през рамката на нашата врата, за да имаме поне малко лично пространство. Понякога виждахме движение от другата страна, сякаш някой побутваше леко одеялото, но не знаехме дали е Полин или Стюарт.

Пол откри, че някои от кухненските ни шкафове са пълни с вилици и лъжици.

Той каза, че само глупак би оставил толкова много лъжици и вилици на подобно място, надявайки се, че няма да бъдат откраднати. Може би бяха оставени от предишния човек, а хазяинът го беше домързяло да претърси апартамента за забравени съкровища, преди отново да го даде под наем. След намереното в хладилника аз се страхувах да отварям шкафовете.

Пол продаде част от вилиците и лъжиците на битака и се върна с чувал жълт лук. Цяла седмица ядохме пържен лук с хляб. Миризмата влудяваше Полин. Тя се хранеше с възможно най-безвкусната храна: чаши мляко, от което получаваше дажби, и парчета ябълка.

Охарчихме се също и за едно кексче, което си поделихме, продаваха ги в същата пекарна, от която купувах хляб, но червените и зелените парченца захаросани плодове стърчаха от горната му част като същински парчета пластмаса и Пол едва не се задави с едно от тях. След това дълго плака.

От Фабриката ми даваха дажби мляко, яйца, маргарин, консервирано месо и праскови, риба, безвкусни като восък ябълки, кубчета говежди бульон и малка кесийка с нискокачествен тютюн. Веднъж месечно всеки получаваше малка пита белезникав кашкавал с оранжева кора. Много хора казваха, че не може да се разтопява и просто се свива. Така или иначе на мен ми харесваше, особено в комбинация с прасковите от консерва. Също така на всеки три месеца получавахме консервена кутия със захарен сироп. През времето между Роло и Пол, вместо да заделям трайните продукти, както всяка необвързана жена трябва да прави, аз ги изяждах сама и напълнях.

Останалата част от доходите ни бяха предназначени за наем, хляб и тютюн, а ако Мъжът няма спечелени от Изпитни награди пари, също и за Философски книги и други Мъжки нужди. Пол не употребяваше тютюн и нямаше много нужди. Дори не ядеше колкото мен.

Единствената ми грижа извън това, че Полин и Стюарт можеха да разберат, че Пол не е регистриран за изпити, беше да не забременя. Пол ме научи на всякакви Необичайни номера, които дотогава не бях прилагала, и това беше добре, защото според него те не причиняваха бебета.

Трябваше да спестявам заплатата си в продължение на няколко месеца, за да мога да си позволя контрацептиви. Беше почти невъзможно без пари от Изпитни награди. Някои Мъже не обичаха да харчат парите си за предпазни средства, предпочитаха алкохол, тютюн и папийонки. Непрестанно се разказваха истории за умрели или осакатени момичета, които скачали надолу по стълби в опит да прекратят бременността си, както и за посинели бебета, оставени в боклукчийски кофи или направо убити във фурни и мивки.

„Той ще плати. Знам, че ще го направи, обича ме“ – казваха много от тях, но разбира се, това се случваше рядко и момичетата умираха по един или друг начин. Беше по̀ на сметка просто да си намериш нова жена. Да регистрираш бременност беше дори по-скъпо от контрацептивите, а аз не можех да си позволява нито едно от двете без пари от Изпити.

И все пак някои хора намираха начин, заради това имаше толкова много Мъже и жени, заради това ме имаше и мен. Да намериш Мъж с достатъчно пари от Изпити, който също така да иска деца – това беше Целта на Живота. Не помня родителите си. Отвеждаха момичетата и момчетата на тригодишна възраст. Момичетата получаваха петгодишно обучение в Умения за Живота и Полезност, а след това ги изпращаха в Обучителни Фабрики, които най-често произвеждаха дрехи и играчки за момчета. Момчетата оставаха в училище, докато не навършат шестнайсет, а след това започваха да полагат Изпити и да си търсят жени, които да се грижат за тях.

Беше обичайно момчетата да започнат с по-възрастни жени, които вече не могат да имат деца и да ги вкарат в беля, но в същото време могат да ги научат как да получават отпускане и удоволствие от жена. Разбира се, въпреки тези си преимущества възрастните жени се конкурираха с жени на моята възраст, в средата на двайсетте, които бяха по-привлекателни сексуално и отчаяно искаха да си намерят възможно най-млад Мъж, защото с тях имаха по-голям шанс за успех в сравнение с по-възрастните Мъже. Само странно глупаво момиче би се привързало към по-възрастен Мъж, който очевидното се е провалил в Изпитите и Живота. Цялото Общество взимаше на присмех тези двойки.

Жените оставаха в Обучителната Фабрика с осигурен подслон и храна до около тринайсетгодишна възраст. По време на престоя си те получаваха малка заплата, която в крайна сметка трябваше да похарчат за неща, с които да направят себе си и домовете си привлекателни за Мъжете – например дамски чорапи или чайник. Казваха ни, че ако доведеш Мъж в дома си и нямаш чайник или тоалетна хартия, той ще ти се изсмее в лицето и ще си тръгне. Те бяха свикнали на подобни удобства в училищните си общежития. Напускахме общежитията с достатъчно пари, за да си наемем стая и да си позволим куфар, пълен с неща от първа необходимост, готови да започнем търсенето на Мъже и по-добра работа. Мъжете бяха луди по току-що излезли от Обучителната Фабрика момичета, особено ако още не бяха получили менструация. Обикновено те вече живееха с жена, която знае как да се грижи за тях, и просто искаха да те използват. Малко можеше да се научи за мъжете в Училище и от Книгите за Мъже, така че да разбереш от първа ръка какви Мъже има в реалността и какво харесваха те се смяташе за полезен опит, стига междувременно да не забременееш или да не хванеш болест. Някои момичета не преживяваха първата си година след общежитията. Все още ми става мъчно, когато се сетя за приятелките, които съм загубила по този начин. След първия ми, никога не съм била с Мъж, който няма противозачатъчни, така успях да оцелея. Срещнах Роло няколко години след общежитията, той беше в средата на двайсетте, разбираше важността на противозачатъчните и се лишаваше от много хубави неща като по-висок клас тютюн и плочи, за да ми ги купува.

Наричаха момичета, чийто цикъл все още не е започнал, Евтини, защото не изискваха противозачатъчни. Много Мъже се мотаеха около общежитията на фабриката и си търсеха Евтини. Доста момичета, аз в това число, спяхме с тези Мъже, за да се научим и да не станем за смях, когато вече трябва сами да си намерим по-добър Мъж, с когото да заживеем. От време на време някое момиче умираше от болката, трябваше да внимаваме да не сме прекалено млади и неразумни. Това причиняваше и Кошмари, а мъжете не искаха да се задомяват с момиче, което има Кошмари или е прекалено нервно.

На Мъжете най-много им се нравеха стабилността и спокойствието, но все пак те бяха тези, които търсеха само Евтини и които съсипаха много от тях.

*

Продължавах да напълнявам и обвинявах за това Пол и лошия му апетит, когато цикълът ми спря. Полин нямаше цикъл заради анорексията си. На работа започнах да нося пуловери над гащеризона си с надеждата, че никой няма да забележи.

Нямахме никакъв шанс да регистрираме нашето бебе, защото Пол нямаше документи. В това имаше нещо освобождаващо, въпреки че мисълта за болката и дори за смъртта ме плашеше. Нямаше да има кой да се грижи за Пол, а той беше вече толкова свикнал да има постоянен дом.

Нашият квартал не беше много заможен, затова в него нямаше бебета, като изключим мъртвите, оставени в кофи за боклук или увити в плат на паважа. През един уикенд, в ранните етапи на бременността ми, отидох с трамвая до един от по-заможните квартали, където живееха успешните Мъже, за да се опитам да видя някоя Майка. И ги видях, бутаха колички. Изглеждаха внимателни, уморени и блажени. Исках да надзърна в количките им, за да видя истинско живо бебе, но ме досрамя. Чух някои от тях да плачат и се замислих как ще попреча на моето да вдига толкова шум, щом се появи.

Жените имаха красиви гримирани лица и хубави дрехи и въпреки всички страшни изпитания, които ме очакваха, усетих загадъчно въодушевление. На тях щеше да им се наложи да се разделят с децата си, щом станеха на три години, но стига да можех да държа моето скрито и живо, щях да си го задържа.

На битака се продаваха всякакви видове пластмасови куклички, колички и цветни кубчета с букви, но ние се страхувахме, че някой ще забележи, че купуваме бебешки неща и ще ни докладва. Пол направи топка от ластици, намаза я с лепило, за да не се размотават ластиците и детето ни да не ги гълта, и нарисува на нея червена звезда.

Уши също и няколко чудесни кукли, използвайки стари чорапи и цветна прежда от стари пуловери за косите, и им нарисува весили лица.

*

Родих в петък след работа. Цял ден се чувствах схваната и замаяна и всичките ми „найтингейл” бяха неравни. Щом се прибрах, изядох четири варени яйца, от които ми стана още по-зле, и няколко часа по-късно отидох в тоалетната, където едновременно получих диария и родих. Натъпках устата си с тоалетна хартия и я стиснах със зъби, за да не викам. Увих малкото нещо, не по-голямо от човешка длан, в хартия и изтичах в кухнята, за да го измия с топла вода от чайника и с дезинфектант.

Беше малко дете, сякаш направено от восък и приличаше на малка пита кашкавал, което почти никога не плачеше. Мисля, че усещаше по силата на някакъв инстинкт за самосъхранение, че не трябва да плаче, а Пол беше много грижовен, хранеше го с мляко и сменяше пелените му от парцали, преди то да се разстрои. Биваше го с децата вероятно заради четенето на толкова много детски книжки.

Беше ни прекалено страх да му дадем истинско име, затова му казвахме просто Восъчко.

Решихме, че когато нашето дете стане достатъчно умно, за да си избере истинско име, ще е свободно да го направи.

Восъчко беше толкова малък, че в началото си казах, че раждането не е много по-различно от менструацията, но в понеделник отидох на работа и припаднах. Освободиха ме за следобеда и ми дадоха допълнителна порция говежди бульон, предполагайки, че имам анемия. Свободният ми следобед беше благодат, излегнах се на дивана с Восъчко скрит под нощницата ми, а Пол ни прочете всичките си книги една след друга.

Оставихме пъпната връв на Восъчко, докато цялата не покафеня набръчкана и не падна сама. Изхвърлих я в тоалетната.

Пол искаше да използва хладилника като тайна ясла за Восъчко, но аз се боях, че ще се задуши. На битака намерихме стара кошница за пикник, чийто капак имаше много дупки. Сложихме вътре една кукла и възглавница и на Восъчко като че ли доста му хареса. Скрихме кошницата зад голяма снимка на стар мъж с брада в рамка, която също купихме от битака.

Пол правеше дълги разходки с Восъчко, увит в шал и скрит под палтото му, но аз не му позволявах да го води на битака заради многото животни.

Жените там продаваха жаби, червеи и болнави на вид пилета почти без пера – познавах човек, който умря, след като си купи и изяде едно от тези пилета, беше по-безопасно да се ядат дажбите с месо от Фабриките. Други варяха и пържеха жабите. Можеха да се намерят също и плъхове, гълъби, зайци. Само отчаяна жена би се опитвала да продаде подобни неща, но имаше и достатъчно глупави хора, които да ги купуват, особено малките зайчета.

*

Познавах едно момиче, което закичи едно чисто бяло гълъбово перо в косата си, защото го смяташе за много рядко и красиво, но перото беше бъкано с болести и тя ослепя. Друго момиче пък си купи малко зайче за домашен любимец, но я ухапа и тя умря по ужасен начин.

Навсякъде имаше жени, чиято работа беше да пръскат отрова против диви животни, тяхната кожа беше най-лоша, а косата им най-рядка. Много малко от тях имаха Мъже.

Веднъж Пол се прибра от една от своите разходки със стара кутия от бисквити, на нея имаше картинка с момче в зелен пуловер, което храни ловно куче с намазани със сладко курабии. Кутията беше с триъгълна форма като къща и Пол не спираше да говори колко чудесно щяло да бъде, ако беше и с размерите на истинска къща, така че ние да можем да живеем в нея щастливо завинаги, а ловното куче да ни пази, докато си хапваме вкусни бели бисквити.

Ламарината ще се нагрява много и ще ни изгори, казах му, а и ще ни е тъмно без прозорци. Той се умълча, но скоро като че ли забрави за кутията. Аз започнах да слагам кафето ни на прах в нея, за да го предпазвам от вредители, но непрекъснато намирах увити в парчета хартия копчета и малки пластмасови цветя в нея.

 

Когато Восъчко имаше колики, отваряше устата си, сякаш надавайки странен, безгласен вик. Пол намазваше пръста си със захарен сироп и го поставяше в устата на бебето, за да го смуче то като биберон, но един ден това не проработи и Восъчко нададе ужасен рев; първият си рев, който беше пропуснал при раждането си, а аз се чувствах едновременно горда, че издаде такъв звук, но и ужасно уплашена, че съседите ще го чуят. Стюарт го чу.

Той дръпна вълнената ни врата и влетя в кухнята с лула в уста. Втренчи се във Восъчко, който беше в обятията на Пол.

„Тютюнът на Полин не стига и за двама ни“ – каза той, взе моята кутия с тютюн от масата и напусна кухнята ни, без повече да погледне Восъчко.

Нито един от двама ни не успя да заспи тази нощ, Пол пак си мърмореше за тенекиената кутия, но пък Стюарт не ни докладва на следващия ден, а изглежда и Полин не беше разбрала за малкия.

На следващия ден за дажби обаче Стюарт отново дойде в кухнята ни и ми взе тютюна заедно с една консерва месо. След няколко седмици ни каза, че на този свят имало много по-добри видове тютюн, като например „Гудис“, пък и ние вече знаехме, че дажбите от Фабриката няма да са достатъчно, за да го карат да си мълчи. Това се отрази много зле на бюджета ни. Пол продаде още вилици и лъжици, но вече не можехме да си позволяваме хляб. Налагаше се да ядем яйцата и месото без препечени филии, а скоро и яйца без месо. Стюарт изяждаше цялото ни месо, а също и това на Полин. Идваше в кухнята ни, когато му скимне и се обслужваше с нашето кафе и маргарин, нищо че имаше достатъчно от тях в своята стая, а миризмата на месо, която се носеше от него, беше непоносима.

*

После Стюарт се разболя.

Нямаха достатъчно пари за лекарства. Полин започна да ни изнудва. Пол и аз трябваше да продадем столовете и повечето от дрехите си, включително и червените ми сандали и някои от книгите на Пол. Да се разболееш без спестявания беше глупаво – всеки отговорен човек заделяше по малко от Изпитните си пари или заплатата за Болни дни – дори и аз го правех. Използвах спестеното, за да купя бутилка с дезинфектант при раждането на Восъчко.

Те отказваха да продадат грамофона си на пазара, Стюарт непрекъснато го държеше пуснат, докато лежеше в леглото си, и изразходваше цялата ни дажба от електричество. Полин го разтриваше с дезинфектант и му даваше зловонна зелена супа и малки бели витамини, но нищо от това не помагаше и тя изхвърли лекарствата.

Докато изхвърлях боклука няколко дни след като болестта на Стюарт беше започнала, забелязах, че всички консерви от месо, наредени на нашата площадка, бяха  с малки дупчици по тях и приличаха на миниатюрни клетки.

Не знаех дали го е направила Полин, или е бил Пол. Пол изглеждаше толкова невинен, а Полин наистина обичаше Стюарт.

Тя седеше до леглото, хранеше го с бистра преварена вода и носеше на главата си син шал като на онази нейна снимка на богата жена, облечена в червено-синьо палто.

Полин помоли Пол да носи вода на Стюарт, докато тя беше на работа, но аз не съм много сигурна, че го правеше. Много се страхуваше Восъчко да не хване Болестта, държеше прозореца ни отворен, за да влиза свеж въздух, и прекарваше възможно най-много време навън с няколко сварени яйца и термос кафе в раницата си, Восъчко – скрит под палтото му. Непрекъснато имаше огромна, гадна бъркотия, която Полин трябваше да почиства, щом се върнеше от работа. Стюарт не успяваше да стигне до тоалетната, а през повечето време не можеше да задържа храната. Искаше да яде само консервирани праскови и ябълки. Полин ни накара да ѝ дадем нашите и аз ужасно се притесних, че Пол няма да получава достатъчно витамин С, въпреки че миризмата на повърнати консервирани праскови, която се носеше из коридора, караше Пол да се кълне, че никога повече няма да вкуси от тях.

*

Полин, разбира се, не можеше да напусне работа и Стюарт умря, докато нея я нямаше. Тя се прибра и го завари целия вмирисан и вдървен. Две яки жени, облечени със стари и торбести мъжки костюми, дойдоха, за да отнесат тялото. Това струваше страшно много и аз трябваше да платя. Те хвърляха на Полин строги погледи, задето е позволила на Мъжа си да хване Болест и да умре. Едната имаше белези като от шарка, и двете носеха косата си на кок, а другата беше сложила кафява пудра в косата си, за да изглежда по-гъста, отколкото всъщност беше. Предполагах, че работата им беше свързана с много химикали, които съсипваха кожата и косата им. Тежките им обувки отекваха надолу по стълбите, а увитото в зелено вълнено одеяло тяло на Стюарт беше ужасно подуто.

В нощта след като отнесоха Стюарт, ми се присъни, че той все още е жив, но краката му бяха от консервирано месо. Каза ми, че са прекалено дебели и ме накара да гриза от тях, докато не станаха слаби и грациозни, но продължаваха да бъдат с ужасен червен цвят и страшно сухи на вкус. Събудих се с главоболие от обезводняване, а Восъчко, който спеше в малкия процеп между нас, беше напълнил пелената си. Крачетата на горкия Восъчно бяха кльощави и меки като пръстите на Пол. Целунах го и плачейки, смених пелената на Восъчко върху кухненската маса.

*

Полин имаше грамофон и много дамско бельо, така че нямаше да ѝ представлява проблем да си намери нов Мъж, но седмиците минаваха, а тя не водеше никого вкъщи.

Понеже ядеше рядко, тя имаше големи запаси от консервирано месо, тютюн и други продоволствия, които поставяше около грамофона на Стюарт в негова памет, струва ми се. Яйцата и ябълките гниеха и миришеше ужасно, когато минавах покрай стаята ѝ. Из къщи тя носеше стария халат на Стюарт с нейното си бельо отдолу и морскосиня шотландска барета. Дебнеше из стълбището като паяк, понякога подаваше лапа през вълнената ни врата и искаше странни неща като копчета, вилици и чорапи. Тя не показваше никакъв интерес към Восъчко, но ние казвахме „да“ на всичките ѝ желания, пък и беше прекалено опасно да се местим на друго място.

Не можахме да кажем „не“ и когато подаде главата си от нашата страна на вълнената врата и каза със силен шепот: „Виждала съм те и съм чувала да ѝ правиш Необичайни неща, Пол, искам да ги направиш и на мен или ще ви докладвам“.

Тя дойде в нашата кухня без нищо под халата на Стюарт, който целият се беше прокъсал, и видях, че нямаше никакви косми. Това ме накара да мисля за ужасна смесица от неща: червеи, бебета, яйца и стар хляб. „Един регистриран за Изпити мъж няма да знае как да прави такива неща“ – каза тя. Хвана Пол за ръка и го отведе. Восъчко се разплака. Както и аз, след като двамата излязоха от кухнята. Когато той се върна, каза, че било като да се опитваш да ядеш студени червеи. Изпи пет чаши кафе, непрестанно чоплейки млечните струпеи на Восъчко. Полин го караше да го прави почти всеки ден. Пол започна да подмокря дивана ни по-често, а аз се будех непрекъснато, изпотена от лоши сънища.

Сънувах кошмар, в който думата „НАЙТИНГЕЙЛ“ беше изписана на гърба на Пол и аз не можех да я изтъркам, колкото и да опитвах. На следващата сутрин прегледах цялото му тяло, но не можех да я открия.

Нещата, които Пол правеше на Полин, я възпираха от това да си намери нов Мъж. Той вероятно щеше да ни докладва, но не можех да понасям начина, по който Пол се чувстваше от това.

*

Една сутрин преди работа отидох в банята и открих надписа:

ПОЛИН+ПОЛ

издълбан върху рамката на вратата.

Много се разстроих, толкова много, че накарах Пол да си смени името. Той започна да търси в книгите си и да чете всички имена на глас:

Но никое от тях не пасваше.

Това име вече беше залепнало за него като татуировка. Харесвах името Пол. Само ако на света нямаше Полини. И двамата бяха слаби, с тънки черни коси, сякаш бяха правени в една и съща фабрика. Ако Пол, Восъчко и аз просто си тръгнехме, тя щеше да ни докладва и щяхме да бъдем преследвани. Започнахме много да намразваме дома си, чувствахме се като в капан. Пол каза, че било все едно да живееш в корема на жаба, а Полин била като гаден език, който облизвал всичко, за да мирише то на нея. Тя изискваше все повече и повече време с Пол, той трябваше да прекарва целите си вечери и нощи с нея. Това причиняваше колики на Восъчко и аз трябваше да удрям тигани един в друг и да пея, за да не чуят съседите плача му. Изобщо не се наспивах и си докарах проблеми в работата, защото написах НАИТ, НАИТ, НАИТ на четири шевни машини, забравяйки останалата част на думата.

Пол винаги беше навъсен около нея. Когато не правеше любов по Необичайните начини с нея, просто си стоеше или седеше начумерен, но Полин се държеше страшно глупаво, смееше се, пляскаше го игриво и слагаше капки захарен сироп по лицето си с лъжица, а после караше Пол да го изчисти с целувки.

Трябваше да я поставим в нашата позиция. Ако тя също имаше бебе, нямаше как да докладва нашето, заключи Пол. След това можехме да избягаме и да заживеем предишния му живот – да дебнем и да се крием, свободни от Полин, която се надявахме да се хвърли надолу по някои стълби или от прозорец, ако преди това не умреше от раждането или от срам.

Казах му, че това е невъзможно, Полин не може да има бебета, защото беше прекалено слаба. Пол каза, че само трябвало да я угоим, както правели вещиците с децата в приказките, които ми четеше, когато прекарвахме повече време заедно.

Пол започна да прави секс с нея по обикновения начин, съумя да я накара да го иска, като се държеше не толкова начумерено и понякога се кискаше с нея. Да го прави с нея по обикновения начин не ми тежеше колкото Необичайните номера, защото това беше начин да навреди на Полин.

Сексът по обикновения начин направи Полин сантиментална, поне така мисля. Тя започна да яде малко повече, но не беше достатъчно. Една сутрин през почивните дни бях свалила гащеризона си в банята, за да разгледам гърдите си в огледалото. Бяха подути от кърма, Пол също беше там, гледаше ме и се галеше сам, точно тогава Полин се качи. Бяхме го планирали така.

Той успя да я убеди да яде наквасен с мляко хляб, консервирани праскови и захарен сироп, сварени яйца и кафе с мляко, често носейки ѝ ги, докато лежи гола в леглото. Тя започна да наддава. Новата плът не ѝ стоеше много добре. Косата ѝ не се сгъсти. Приличаше ми на сладка питка с косми и забучени отгоре очи на гълъб. Започна да запълва бельото си, а Пол се правеше на много въодушевен и Влюбен, но когато лежеше до мен на нашия диван, често започваше да повтаря с равен глас „Мразя я, мразя я“, накрая се ядосваше толкова, че се налагаше да става и да обикаля в кръг в кухнята, пляскай си ръце, докато не станеше време аз да отида на работа.

*

И двамата се почувствахме по-добре, когато един ден се върна от работа, без да знае, че има кървави петна по задната част на роклята. Когато се съблече, изкрещя и каза, че Пол се опитва да я убие. Започна да тича наоколо, а кръвта се стичаше от бедрата и ръцете ѝ, наложи се Пол да я почисти и да я сложи да си легне с нежни песни и целувки.

Тя каза на Пол, че повече няма да го прави по обичайния начин с него, защото не искала да има Знаеш-Какво. С Пол решихме, че ще трябва да я накараме да забременее, независимо дали ѝ харесва, или не. Една вечер Пол пусна стара плоча на Чайковски, останала от Стюарт, много хубав валс, за да не чуят съседите как отива зад нея, хваща я за врата, блъска я на пода в банята и насила прониква в нея. След това вдигна краката ѝ и я накара да застане на челна стойка, за да могат всичките неща, които е сложил в нея, да се стекат надълбоко като захарен сироп.

Казах му да го прави два пъти за всеки случай. Той я заудря, докато тя не изпадна в безсъзнание, и го направи трети път, докато аз събирах нужните ни неща. Той сложи одеяло върху главата ѝ, за да не се събуди и да ни види как си тръгваме. Сложихме Восъчко в една платнена чанта, а на главите си поставихме меки шапки и запълзяхме надолу по стълбите като мравки, носещи трохи. Вървяхме без посока, избягвахме блестящите ярки табели за Изпити, под които Мъжете пушеха, спореха и мачкаха между пръстите си хартиени бележки.

Когато застудя, свърнахме в една уличка, извадихме Восъчко от платнената чанта и сложихме дребосъчето под палтото на Пол. Копнеехме да поспрем някъде за чаша кафе, но ни беше прекалено страх. С Пол сложихме чорапи на ръцете си, за да ги сгреем, тъй като нямахме ръкавици. С тях изглеждахме без пръсти – като самоделните кукли на Пол. Той отново заговори за кутията от бисквити, която беше завързал за гърба с тел, понеже не се събираше в куфара му. Моята раница беше увиснала от тежестта на направени от мен пелени, консерви с плодове и допълнителни пуловери.

„Трябва само да намерим безопасно място, където да я поставим, и ще можем да заживеем в нея“ – повтаряше той през няколко минути.

„Нали ти казах, Пол, прекалено малка е.“

„Не знаеш какво може да се случи“ – отвърна той с много важен и сериозен тон, а аз бях прекалено уморена, за да му противореча повече. Усещах миризмата на Восъчко изпод палтото му – като от развален кътник в нечия уста.

Вървяхме и вървяхме, и когато слънцето изгря, обичайното време, в което отивах на работа, аз разбрах, че никога повече няма да напиша думата НАЙТИНГЕЙЛ. Затова започнах да я казвам на глас, отново и отново, докато всичко започна да ми се струва спокойно, хубаво и сигурно.

„Найт-ин-гейл, Найт-ин-гейл, Найт-ин-гейл*.“

* Непреводима игра на думи - изписана на срички думата "Night-in-gale" може да бъде прочетена и като "нощ-в-буря".

Превод от английски език: Александър Христов