“Не искам подаръци. Всъщност, около Коледа все ще се намерят един-два свободни дни. Може да прочета нещо. Не съм дочитала книга от навярно година. Тази, която последно четох, май още е при теб, нали? Така че ако ще ми подаряваш нещо, нека да е книга. Само да не е на български автор – опитвах се, просто не мога, всичко е толкова тегаво. Включително онзи, който го дават по телевизията и другия, дето всички го шерват по социалните мрежи – ужасни са. Може би, ако е жена...не, по-добре да не рискуваме“. Тя ме погледна рязко и се усмихна. „Но твоите неща са сладки, не се безпокой.“

По това време миналата година се отправих към книжарницата, която посещавах от ранни гимназиални години. За цялото това време продавачката беше една и съща. Нищо не се променяше вътре, дори нямаше коледни украси. Първия път, в който влязох, тя помисли, че крада. Имах петно на блузата и изпитах голям срам, когато тя ме накара да си разтворя якето. Това беше първият път от многото в живота ми, в който бях гледан с лошо око само заради възрастта си. Имаха книги от по-малки издателства, така че точно оттук си бях купувал почти всичко, което имам от български автори.

Неприятна изненада, която да донесе лош вкус в устата – това исках да й направя. Каквото и да е, но нещо, което тя не иска. Напоследък все повече се чувствах използван. Постоянно играещ по нейните правила, за да не изпадна от погледа й. Това усещане, че се държа на клон, че ръката ми все повече се уморява и накрая ще падна. Това усещане беше постоянно.

Трябваше да й взема нещо, което да носи послание. Докато преглеждах рафтовете, видях ново издание със сценарии на Ингмар Бергман. Тя го харесваше, имаше отдавна изоставен кино блог, един от малкото, в които всъщност някой пишеше за стари филми. Книгата с твърди корици съдържаше няколко сценария: “Персона”, „Есенна соната“, „Сарабанда“, „Сцени от един семеен живот“. Преди година бяхме гледали „Персона“ заедно, ден след като си бяхме казали повече да не се виждаме. Когато двете героини заставаха близо една до друга, тя хващаше ръката ми по-силно.

Не, трябваше да бъде български автор. Още по-лошо – нека да бъде поезия. Взех произволна книга от рафта със стихосбирки. Купих и нея, и сборника на Бергман. Утре щях да реша какво да й подаря – може би след като се наспя, ще искам повече да я зарадвам, отколкото да я разочаровам. „В подаръчна хартия ли да ви ги опаковам?“ След леко колебание отвърнах с „да“.

*

Събудих се внезапно. Шум от стъпки около мен. Понякога звуци от сънищата ми се пренасят в реалността, нали знаете, в онези първи секунди след като си отворил очи. Но те продължаваха и същевременно се отдалечаваха от мен. Чух как вратата се затваря. Станах, включих нощната лампа и се огледах. Всичко беше наред. Погледът ми се спря на масичката до леглото, на която бях сложил двете книги. Стихосбирката я нямаше. Някой наистина беше влязъл у нас. Сложих първите дрехи, които ми бяха подръка и тръгнах по стълбището. Усетих как краката ми се намокриха – обувките не бяха изсъхнали от кишата навън. Излязох и се върнах в нея. Забелязах човешката фигура в далечината, може би мъж, беше почти в края на непочистената улица. Започнах да бягам. Хлъзгах се, падах, но продължавах. Листове от стихосбирката лежаха вече мокри на мръсния сняг. Но защо той спира? Ако човекът, когото преследваш спре да бяга и се обърне към теб с хладно спокойствие, кой кого преследва?

*

Беше по-висок от мен, може би някоя друга година по-възрастен, изцяло облечен в черно, с агресивни, котешки очи, вдлъбнати в скулестото лице. Усмихна се, някак заплашително.

„Аз съм демонът на лошата литература – крада ужасни книги и ги ям.“

„Не е ли вкусът към литературата силно субективно нещо?“, отвърнах раздразнено. Студът проникна под дрехите ми. И той беше леко облечен, но не трепереше.

Демонът на лошата литература въздъхна. „Някои неща са просто лоши и ти го знаеш. А колкото по-лошо е, толкова по-вкусно ми е.“

Помълчахме за няколко секунди. „Не е ли мастилото горчиво?“, попитах. Демонът се замисли и прокара дългите си пръсти през косата. „Ядем това, което има на масата. Аз съм късметлия – родил съм се в страна с лоши писатели. Има демони, които гладуват. Понякога пращам книги на приятелите си във Франция – толкова е лошо положението при тях...“

*

Извадих опакованата книга на Бергман от раницата си и започнах да се качвам по стълбището. Пръстите ми се бяха вкочанили от студа навън и нямах търпение да ги стопля в косата й. Не че ще се случи – тя мрази да я докосват.

Позвъних и в същия момент видях, че вратата е леко отворена. Влязох. Демонът на лошата литература пушеше цигара в кухнята. Когато ме видя, я изгаси в пепелника. Окървавена рокля стоеше залепнала на пода.

„Съжалявам, но тя беше изключително слаба героиня – никой не би плакал за нея. Цялото ти мъжко его, всичките ти мъжки несигурности, че тя харесва други хора, че ти не си й достатъчен – всичко беше натоварил в образа й. Но става твърде тежко, не може един персонаж да носи всичките ти глупости. Накъде щеше да закараш историята? А и това с блога беше много тъпо.“

Демонът въздъхна, тръгна да си свива нова цигара, но раздразнено продължи: „Знаеш ли, нищо не става, ако просто вложиш страховете си в някой герой. Трябва да се запиташ защо въобще на първо място ги имаш.“ Раздразнението му растеше. „Знаеш ли, че Елвис Пресли всъщност не е този, който пее Lonely This Christmas? Не знаеше, нали? Много неща не знаеш.“

Той тръгна към входната врата. Изведнъж рязко се обърна към мен. „Хм, трябва ми десерт.“ Стоях в мълчание с книгата на Бергман в ръка. Подадох я на демона. „Не, това е добро, прочети го.“ Той видя книга на рафта, наречена „Хората, които заспиваха сами“. Изяде я на няколко хапки, нито една от страниците не го задави. „Тази не ти трябваше, нали?“, „Не“, отговорих напълно искрено. Разделихме се. Изхвърлих роклята и взех стара нейна фланелка, с която почистих кръвта. Допуших цигарата на демона. Заспах сам. Защо не плачех?

*

“Вече ти казах – не искам подаръци! Нямам време и за четене, макар че сега ще имам някакво време, когато се върна. Знаеш ли, не съм дочитала книга от толкова много време. Окей, може да е книга. Но моля ти се, само да не е на български автор – опитвах се, просто не мога, всичко е толкова...“

Хванах ръката й, целунах пръстите й и обещах: „Няма.“ Тази зима не искам да наранявам никого.