Тя лежеше гола върху дървената врата, положена на земята в двора. Слънчеви лъчи обливаха бялата й студена кожа. Очите й бяха затворени, а мракът в тях блестеше. Опита се да ги отвори, за да види къщата и двора си, окъпани в светлина, но през процепите на клепачите светът се разля. Клоните на ябълката се загубиха в искряща златна плетеница. Блясъкът беше непоносим и тя затвори очи. В утаеното й като блато съзнание премина за миг едно познато чувство на сладост от тези докосвания на лъчите.

Две жени – сестра й и снаха й – донесоха котел с топла вода до вратата. В краката й имаше два чисти парцала. Жените ги намокриха и започнаха да обтриват тялото й в мълчание. Из въздуха се разнесе свежата миризма на босилека, който плуваше в котела. Когато остана съвсем малко вода, сестра й и снаха й вдигнаха съда и изляха остатъка върху нея. Тя потрепери под плисъка. На перваза на прозореца, който гледаше към задния двор, стоеше бутилка червено вино. Сестра й я взе и бавно го разля по цялото й тяло. С ръката си втри киселата течност в кожата, докато засъхна. После откачи от края на елечето си губерка, отиде при краката й и прободе двете й пети. Тя усети боцкането от острия връх и влизането на тънкия метал, но не можа да реагира на болката. Сестра й хвана глезените, а снаха й – мишниците, и двете я понесоха към малката кухничка. Вътре я положиха да лежи върху кушетката, постлана с ново червено одеяло. Обикновено леглото лежеше до стената, но сега беше завъртяно по средата на стаята, обърнато с главата на запад. Жените започнаха да я обличат – долни дрехи, синя басмена рокля, вълнено елече и бели вълнени чорапи.

Снахата започна да реши косите й, още непобелели напълно, тук-там по някой сребърен кичур пронизваше въгленочерното. Твърди и сухи, младата жена ги подреди от ляво и започна да ги сплита. Усещаше бавното й дишане през устата. Толкова бавно, че трябваше да си налага да не го следи. Снаха й правеше хубави плитки и тя изпита спокойна радост, че именно тя плете косата й. Плитката беше навън. Само на умрелите жени плитките се правеха навътре. Снаха й върза края на косата с черен конец и я пъхна под гърба й. После отиде да вземе забрадката, която тя беше увила преди шест месеца в бяла кърпа заедно със синята рокля, вълненото елече и белите вълнени чорапи.

Забрадката беше кафява с везани червени венци от цветя по краищата. Беше подарък от сестра й, но тя не помнеше това. Не я беше носила никога през живота си, защото мислеше, че не отива на вдовица. Преди три месеца тя сложи забрадката във вързопа с другите дрехи за у рая. Дори не си спомни каква й се беше сторила преди и защо не я беше носила. Беше единствената нова, която имаше.

Тогава, когато събра вързопа, тъкмо беше настъпил прохладният здрач в края на един августовски ден. На небето имаше само три звезди – на запад, юг и най-малката на югозапад. И трите мъждукаха слабо, сякаш всеки момент ще угаснат. След като се върна от ливадата в Сврачи дол, прибра и издои козите, тя използва отмиращата светлина на деня, за да свърши нещо в градината зад къщата. Беше на крак от сутринта и вече беше много уморена, но все си намираше работа. Спря се само за миг и се ослуша. Ромоленето на бързеите в реката, която пресичаше селото, едва се долавяше, не както през март. Дочуваха се жабите в плитчините. Съседските кучета, неспокойни, с раздразнено скимтене посрещаха нощта. Птиците бяха по-тихи от обикновено, а единственото човешко беше говорът на старите мъже в кръчмата на съседната улица. Това бяха вечерните звуци в селото, когато небето още не е почерняло, а бавно се оцветява в мрачно синьо. По хълмовете на Стара планина, тъмни силуети в здрача, не се виждаха поляните и горите.

Тя събра опадалите ябълки в една стара тенджера. Щеше да ги нареже на трите кози утре вечер. Събра и лешниците, изпопадали между ягодовите лехи. Сложи ги в един малък кашон и го занесе в зимника. Последно прецеди млякото, което бе издоила. Нямаше да го вари тази вечер, щеше да го събере със сутрешната дойка и да го подсири в най-малкото текне. Из двора имаше още неща за вършене, но тъмнината не даваше повече. Тя мина механично и по навик по пътеката между сайванта, къщата и кошарата. Влезе в ниската къща с две стаи и събра вързопа. Без да бърза и без да мисли, сякаш го прави за стотен път, както минаваше по пътеката в двора. Тази нощ спа толкова дълбоко, както не беше спала от години и се събуди чак когато слънчевите лъчи огряха къщата и двора.

Снахата се върна със забрадката, сгъната на триъгълник, хвана я за раменете, повдигна я и внимателно нагласи кърпата. Безжизнените й, но все още топли ръце, скръсти на корема, като дясната положи отгоре. После отиде при краката й и ги овърза с дебел памучен конец. Пристягането на връвта й се стори познато. Преди години беше направила същото с мъжа си. Разпозна и миризмата на восък и тамян, идваща от малкия иконостас на източната стена. Чувстваше само тежест, тягостта на плътта си. Съзнанието й беше празно. Остана да лежи в очакване на предстоящата безтелесна лекота.

Чу се шум пред кухнята. На вратата се показаха зълва й с дъщеря си. Старата жена носеше бяла паница с варено жито. Остави я на стола от дясната й страна, а двете седнаха до масата в ъгъла. Сестра й върза китка с чемшир около свещ и я закрепи между сключените й ръце. Дойде и свещеникът. Поп Заро й беше братовчед по бащина линия и само той беше венчавал и погребвал в семейството. Преди да прочете пътнината, той си приготви кандилото и отвори малкия си, изтъркан вече молитвеник. Не трая дълго. Накрая жените се прекръстиха и една по една започнаха да се разотиват.

Сестра й тръгна последна, след като посрещна мъжа си, който щеше да остане през нощта. „Остави свещта да замине със светло“ - каза му и излезе. У дома я чакаха двама гладни синове. Сети се, че не беше прибрала казана, в който призори вари мармалада от ябълки и сливи. Помисли си, че утре няма да може да отиде до градината в дола, и че пиперът може да си замине. Щеше да иде вдругиден, да извади кило пресни картофи и да ги опече. Небелени, със сол.