Интервю на Белослава Димитрова

Адам Загаевски

Срещнах се с Адам Загаевски по време на четвъртото издание на Софийския международен литературен фестивал 2016. Много хора искаха да видят и чуят автора на преведените на български език стихосбирки:  „Из живота на предметите. Избрани стихотворения”, „Трима полски поети: Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Адам Загаевски” и „Невидима ръка. Избрани стихотворения”.

Адам е един от най-видните представители на „Поколение 68" или „Новата вълна“ в полската поезия. Този, чието стихотворение „Маймуни” може да опише всеки път реалността, в която различните поколения живеят години наред:

Един ден маймуните взеха властта.
Отрупаха се със златни пръстени,
навлякоха бели колосани ризи.
Запушиха уханни хавански пури,
прикриха си стъпалата в лачени обуща.
Ние нищо не забелязахме, потънали
в други неща: кой четеше Аристотел,
кой тъкмо изживяваше голямата си любов.
Речите на управляващите станаха някак хаотични,
дори скудоумни, но нали в края на краищата
ние не ги слушахме, предпочитахме музиката.
Войните станаха още по-диви, затворите
воняха по-силно отпреди.
Май че маймуните са взели властта.

(Превод: Силвия Борисова)

Да възпееш осакатяващия се свят – защо пишещите продължават да възпяват този процес?

Мисля, че това е един вид опит, защото светът е разделен на две, на онези, които възпяват и на онези, които се оплакват. Разбира се, ужасно е човек постоянно да се оплаква, но ние всеки ден научаваме какви ужасни неща се случват в Алепо и човек се чувства безкрайно безпомощен.

Но от друга страна, в света продължава да има и много красота, което е нещо изключително важно. Мисля, че красотата не може да помогне, когато човек е отчаян, когато е в тежко положение, но има такива моменти, които са изпълнени с красота – природата, музеите, четенето, и това е нещо като противопоставяне на ужасите.

Поезията е момент на някакъв екстаз, на някакъв вид просветление, това важи за изкуството като цяло, но това няма нищо общо нито с ужаса, нито със страха, просто това са два различни вида съществуване.

Силата на вкуса на стихотворението на Збигнев Херберт – защо си заслужава да я държим тази сила жива?

Първо, аз обичам тази поема, но не съм съгласен с вас, смятам, че стихотворението на Херберт е едно послание, едно изявление - става въпрос, че той по-скоро подценява стойността, силата на куража, защото, разбира се, в комунистическата система вкусът е необходим, но още по-необходим е куражът. Той се опита да постави куража, смелостта на преден план.

Трябва да кажа, че Херберт е изключително подчинен на класическата традиция, тя е много важна за него. Силата на вкуса е винаги важна, но е особено важна в класическата традиция, за разлика от романтическата или тази на въстанието и противопоставянето. Именно затова силата на вкуса е монументът, върху който стъпва, за да върви по-нататък.

Преди малко споменах идеята за красотата, няма как без красота да има и сила на вкуса.

За вашата поезия се казва – силна и точна, защо беше важно да пишете по този начин, за мен лично като читател се поучава някаква вътрешен диалог…

Много е трудно да отговоря, аз така пиша. Не е да седя сутрин, докато си пия кафето, и да се чудя днес как ще пиша. Ние можем да пишем по един начин, така ни е дадено.

Аз дори не гледам така на написаното от мен, това, което вие спомнехте, тази посока. Да, понякога чета какво другите са написали за мен, но аз не ги виждам така нещата. Или поне не мога да го изразя по този начин. Стихотворението е това, което човек казва на читателя. Той казва нещо за себе си, не че аз съм толкова задълбочен човек, но аз пиша за това, което съм. Това е субстанцията, това е истината, това е сериозното. Смятам, че в поезията е трудно да лъжем, да се представяме за нещо друго. На латински имаше сентенция – operari sequitur esse – действието следва същността.

Искам пак да се върна към въпроса за ужасното и красивото с един такъв пример. В Полша по време на нацизма във Варшава има цяло поколение от млади поети, които всички умират, или почти всички, но когато човек чете стихотворенията им, в тях открива всичко – има и радост, и любов, и страст… Зная – условията са били ужасни, но човек пише във всякакви условия и за всичко. Е, за Aушвиц не съм видял някой да може да пише поезия, и може би в такива радикално драматични ситуации няма как да се пише поезия, но иначе колкото и да е било ужасно да се живее в такава държава по време на нацизма, поезията въпреки това е съществувала, тя е просто в гените ни, тя е част от нас.

От една страна, казват, че поезията е камерно изкуство, другата посока е, че тя е мъртва и съществува само в музиката, но ето че се появяват следните тенденции – с последния Нобелов лауреат за литература и неговата поезия в текстове за музика… Вие как гледате днес на поезията и на формите на живот, които обитава…

В това отношение има различни становища, които аз не разбирам, не бих казал, че поезията изчезва от този свят, напротив – има я, просто има различни форми на изразяване, чрез книги, чрез сборници, чрез четения, чрез песните. Е, не е масова култура, но винаги си има една определена група читатели, тя според мен ще търси поезия, докато ни има тук.

Пишат я милиони по целия свят, четат я няколко хиляди късогледи – вашето определения за поезия…

Друго определение на поезията е: Отмъщението на интровертите…

Наскоро гледах един филм за Тарковски, в който казва: „Аз съм поет“ – във всяко изкуство, с което човек много сериозно се занимава, се изразява с тези думи или поне го мисли така. Поезията се явява общият знаменател на всички видове изкуства. Също така онова удивление пред света, който съществува, една радост от него и едновременно с това - отчаяние. Разбира се, не във всяка една творческа дейност има поезия, не бих казал, че всеки филмов режисьор е поет, но има и такива като Тарковски и Бергман. Поезията е в самия център и на духовния живот, макар че този етикет не е много любим, понеже прекалено намирисва на религия, но аз го казвам не в религиозния смисъл на думата, а по-скоро като едно постоянно мислене за света около нас.

Плюс емоцията, което не е едно чисто интелектуално преживяване, има и едно учудване.

Съществуват много хора, които изобщо не знаят какво е това духовен живот - за това човек няма как да получи диплома, няма как да завършиш образование по духовен живот. Човек може да е роден в бедно семейство и да го има, или пък да е роден в заможна среда, и да го няма. Така че няма нищо общо с класовите определения.

Ето в сегашния свят, когато толкова бързо се осведомяваме за човешките трагедии, виждаме ги през екрани – удавеното момче с червена блузка на брега на морето или пък масите отчаяни хора, бягащи от войната. Тогава някои поети рефлектират моментално, други не са способни да напишат нещо… Сещам се за Брехтовото – Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали поетите му…

Брехт не е най-добрият пример, защото той е бил марксист и в случая не пише от поетична гледна точка, а от идеологическа…

Така или иначе, няма как да се дават заповеди на поетите за какво да пишат, някои поети пишат само за цветя, други за птички, трети за политическия изход от потисничеството, трябва да се чуват различни гласове. Като бях по-млад, бях изключително ожесточен, така да се каже – настоявах, че поетът трябва да бъде критичен, че той трябва да заклеймява тоталитаризма или поне да се опитва да го прави. Но сега съм много по-отворен към разнообразието, смятам, че е важно да имаме богатството на разнообразните гласове, това наистина е нещо много ценно. Така че аз съм против заповедите, примерно сега да се пише само за Сирия, защото темата е актуална.

В това отношение може да се даде за пример САЩ: по време на войната във Виетнам много поети пишат каква ли не поезия против войната, днес цялата тази поезия е забравена, никой не проявява интерес, въпреки че от морална гледна точка тя е важна и полезна. Но в поезията е необходимо да има и още нещо - само моралът не стига. Може би французите са го казали най-точно, не зная, разбира се, много не знаят...

Така или иначе, не бих искал да се залагат догми.

Превод: Илияна Атанасова