Книгата „Цинковите момчета” е издадена за първи път през 1989 г., а през 2013 г. излиза ново, допълнено издание, по което е направен и настоящият български превод. Без това произведение отдавна превърнало се в световен бестселър, вече е невъзможно да си представим нито историята на Афганската война, нито историята на последното десетилетие на съветската власт, окончателно подкопана от тази ненужна и несправедлива инвазия. Неизличима е мъката на майките на „цинковите момчета“, разбираемо е желанието им да проумеят как и защо са воювали и загивали синовете им в Афганистан. Но научавайки истината, много от тях не могат да я понесат и се отричат от нея. Светлана Алексиевич е официално осъдена за клевета за написването на „Цинковите момчета“. В процеса участват прокурори, обществени обвинители, а също и „групи за подкрепа“ на властта в пресата. Материалите от този позорен процес авторката за първи път включва в последното издание на книгата.

 

(...)

– Ние сме чисти пред Родината...

Аз честно изпълних войнишкия си дълг. Каквото и да крещите вие тук сега... Да преиначавате и да преразглеж­дате... А какво да правим с такива чувства, като чувството за Родина, за дълг? Родината за вас е празен звук? Просто думи? Ние сме чисти...

Какво завзехме там, какво докарахме оттам? „Товар 200“ – ковчезите с наши другари? С какво се сдобихме? С болести – от хепатит до холера. Ранявания, инвалидност? Няма за какво да се кая. Аз помагах на братския афгански народ. Убеден съм! Тези, които бяха там с мен, също са искрени, честни момчета. Те вярваха, че са дошли на тази земя с добро, че те не са „погрешни фронтоваци“ от „по­грешна война“. А на някои им се ще да виждат в нас наив­ни глупачета, пушечно месо. Защо? С каква цел? Търсят истината? Но не забравяйте библейските слова. Помните ли, че Исус на разпита при Пилат е казал:

– Аз затова се родих, и затова дойдох на света, за да свидетелствувам за истината.

Пилат на свой ред го попитал:

– Що е истина?

Въпросът останал без отговор...

Аз си имам своя истина... Своя! В нашата може би наивна вяра ние бяхме девствено чисти. Мислехме си: но­вата власт дава земя и всички трябва с радост да я приемат. И изведнъж... селянинът не взема земята! Абе, ти какъв си, бе, че да раздаваш земя, която принадлежи на Аллах! Аллах отмерва и дава. Мислехме си: ще построим МТС (машинно-тракторни станции), ще им дадем тракто­ри, комбайни, косачки и целият им живот ще се промени. Хората ще се променят. И изведнъж... те унищожават ме­тесетата! Взривяват нашите трактори, все едно са танкове. Мислехме си: във века на космическите полети е смешно да се мисли за Бог. Нелепо е! Изпратихме в космоса аф­ганско момче... Ето на, вижте, той е там, където е вашият Аллах. И изведнъж... непоклатимата спрямо цивилизацията ислямска религия... Можеш ли да воюваш с вечност­та? Малко ли неща си мислехме! Но така беше... Беше... И тази толкова специална част от нашия живот... Аз я пазя в душата си, не искам да я разрушавам. И няма да дам да я зацапат цялата с черен цвят. Ние там в бой се покри­вахме един друг. Опитайте се да застанете под вражески куршум! Това не се забравя. А това? Как се върнах... Ис­ках да се прибера у дома изненадващо, но се притесних за майка ми. Позвъних:

– Мамо, жив съм, на летището съм. – И там, от другия край на жицата, слушалката падна.

Кой ви е казал, че сме изгубили войната там? Тук, у дома, я загубихме. В Съюза. А колко красиво можеше да се завърнем... Обгорели, опърлени... Много узнали и пре­живели... Но не ни позволиха. Тук не ни дадоха права, не ни дадоха дело. Всяка сутрин на обелиска (на мястото на бъдещия паметник на загиналите воини-интернациона­листи) някой окачва плакат: „Сложете го до Генералния щаб, а не в центъра на града...“ Братовчед ми, който е на осемнайсет години, не иска да ходи войник: „Да изпъл­нявам нечии глупави или престъпни заповеди? Да стана убиец?“ Гледа накриво моите бойни отличия... А на мен, като бях на неговите години, сърцето ми замираше, когато дядо ми си обличаше празничното сако с ордените и меда­лите. Докато ние воювахме там, светът се промени...

Що е истина?

В нашия пететажен блок живее старица. Лекарка. На седемдесет и пет години е. След всичките днешни статии, разобличения, изявления... След всичката тази истина, която се стовари върху нас, тя се побърка... Изключва те­левизора, когато говори Горбачов. Отваря си прозореца на първия етаж и крещи: „Да живее Сталин!“, „Да живее комунизмът, светлото бъдеще на човечеството!“ Всяка су­трин я виждам... Не я закачат, тя не пречи на никого... По­някога ми се струва, че по нещо приличам на нея... Прили­чам, мамицата му!

Но пред Родината сме чисти...

Редник, артилерист

 

 

– На вратата се звъни... Изтичвам навън – няма никой. Ахнах – дали синчето ми не си е дошло?

След два дена на вратата чукат военни.

– Какво, сина ми го няма ли? – веднага се досетих аз.

– Да, вече го няма.

Стана тихо, тихо. Паднах на колене в антрето пред ог­ледалото.

– Боже! Боже! Божичко!

На масата стоеше писмото, което не бях дописала:

„Здравей, синко!

Прочетох твоето писмо и се зарадвах. В това писмо вече няма нито една граматична грешка. Има две синтак­тични като миналия път – „Според мен“ е въвеждаща дума, а съюзът „тъй като“ е сложен. В изречението „Ще направя така както е казал баща ми“ е нужна запетая. А във второ­то изречение – „Според мен, вие няма да се срамувате от мен“ – запетаята е излишна. Не се сърди на майка си.

В Афганистан е горещо, синко. Пази се да не насти­неш. Ти все настиваш...“

На гробището всички мълчаха, имаше много хора, но всички мълчаха. Аз стоях с отвертката, не можеха да ми я вземат:

– Дайте да отворя ковчега... Дайте ми да видя сина си... – Исках да отворя цинковия ковчег с отвертка.

Мъжът ми искаше да се самоубие – „Няма да живея. Прощавай, майко, но повече няма да живея.“ Увещавах го:

– Трябва да сложим паметник, да го оградим с плочки. Както е при другите.

Той не можеше да спи. Казваше:

– Легна ли да спя, синът ни идва. Целува ме, прегръща ме.

Според старинния обичай пазих самуна хляб през всичките четирийсет дни... След погребението... След три седмици се разпадна на ситни парченца. Значи, семей­ството ще пропадне...

Окачих из къщи всичките снимки на сина ни. Така ми е по-леко, а на мъжа ми му е тежко:

– Свали ги. Той ме гледа.

Сложихме паметник. Хубав, от скъп мрамор. Всич­ките пари, дето ги събирахме за сватбата на сина, оти­доха за паметника. Оградихме гроба с червени плочки и посадихме червени цветя. Гергини. Мъжът ми боядиса оградата:

– Всичко направих. Синът ни няма да се сърди.

Сутринта ме изпрати на работа. Взе си довиждане. Ид­вам си от смяна – той виси в кухнята на въже, точно срещу снимката на сина ни, любимата ми.

– Боже! Боже! Божичко!

Кажете ми вие – те герои ли са или не? Защо търпя та­кава мъка? Какво ще ми помогне да преживея тази мъка? Друг път си мисля: герои са! Той не лежи там самичък... Десетки... Лежат в редици на градското гробище... Там на всеки празник гърмят воински салюти. Тържествени речи. Носят цветя. Там приемат пионери... А друг път прокли­нам правителството, партията... Нашата власт... Макар и да съм комунистка. Но искам да знам – защо? Защо увиха в цинк моя син? Себе си проклинам... Аз съм учителка по руска литература. Самата аз го учех: „Дългът си е дълг, синко. Той трябва да се отдаде“. Проклинам всички, а сутрин тичам на гроба, моля за прошка:

– Прости ми, синко, че така говорех. Прости ми.

Майка

 

Превод: Боян Станков, Светлана Комогорова-Комата

Светлана Алексиевич е родена през 1948 г. в украинския град Ивано-Франкивск, родителите й са белорусец и украинка. След края на военната служба на бащата семейството се мести в Беларус. Светлана учи в гимназията, после завършва журналистика в университетав Минск (1967-72 г.). Алексиевич работи като учител и журналист. Всеки от трудовете й е плод на мащабни проучвания – интервюта с между 500 и 700 души, преглед на хиляди документи, посещения на терен. Наричана е „археоложката накомунизма“. Алексиевич е Нобеловият лауреат за литература за 2015 г. Отличието се присъжда на белоруската писателка за нейните „полифонични творби, монумент на страданието и смелостта в нашето време“. Онова, което тя прави, отбелязват от Шведската академия, е да задълбочи разбиранията ни за цяла епоха – чрез своя изключителен подход грижливо да създава колажи от човешки гласове. Тя стана и една от носителките на награда на името на опозиционната руска журналистка Анна Политковская. Отличието бе присъдено за 12-а поредна година, на 7 октомври 2018 г., от международната неправителствена организация RAW in War (Reach All Women in War) с цел да окуражи смелите личности, които с работата си рискуват своя живот вимето на справедливостта.