Издателство за поезия ДА; 2017

Бих искал да започнем от началото: „Не си вървял из този град и в тези улици не си се губил...” – така започва първото стихотворение в книгата ти. Няма заглавие, започва просто с едно “не” и продължава да навързва към него други “не”-та, да разширява и усложнява отрицанията. Има ли за теб някаква особена връзка между поезия и отрицание?

Нали помниш известната фраза на Георги Рупчев – че поезията е инстинкт за неприспособимост? Това е инстинкт, който казва “не”, нали така? Но аз се сещам и за стихотворението на Кавафис “Che fece... il gran rifiuto”, онова стихотворение за избора между “великите “да” и “не”. Кавафис също пише, че правилното слово е “не”. Как става така обаче, че голямата поезия е всъщност утвърждаване? Защото аз смятам, че всяко истинско изкуство е утвърждаване. В крайна сметка то, изкуството, просто казва “да” и толкоз. Излиза, че и Рупчевият инстинкт за неприспособимост е утвърждаване, и Кавафисовото “не” е утвърждаване, дори Ани-Илковото “E. С. М.” (“Ебете си майката!”) е утвърждаване. Няма как да бъде иначе – в противен случай всичко би било безсмислено. Питаш за “особена връзка” между поезията и отрицанието. Особена връзка няма, но има банална истина – и тя е, че поезията трябва да мине през отрицанието, за да стигне до утвърждаването. Ако ми позволиш шегата, поезията е жена – почти винаги когато казва “не”, трябва да се разбира “да”. Мисля, че в този контекст стои и моето стихотворение.

Избрал си за заглавие на книгата си един израз на Рилке – “топло животно”. Рилке е поет на смъртта, а едно твое стихотворение е посветено “на моите мъртъвци”. Доста игриво стихотворение, впрочем, не криещо посягането си към Христо-Фотевото “Господи, колко си хубава...”. Какъв е смисълът на тази красота, която блуждае по границата на смъртта?

А защо казваш, че Рилке е поет на смъртта? Няма ли да бъде същото, ако кажем, че е поет на любовта/времето/тишината/живота/каквото и да е друго? (Виж колко бликащ живот има например в “Сонети към Орфей”, писани седмици преди смъртта му.) Или обратно – не са ли в същия смисъл поети на смъртта и Бодлер, и Дилан Томас, и Ботев, и Яворов (особено Яворов), в който смисъл са и поети на живота/любовта/времето/каквото и да е друго? Искам да кажа, че това са само дефиниции, докато за мен всичко е едно. Не зная как да го обясня тук, ще трябва да навлезем в пластовете на религиозно-философския опит, а в момента не съм готов за това и знам, че ще се изложа. Опитал съм обаче да го изразя в едно мое стихотворение, което така се и нарича: “Едно”.

Паралелът с Христо Фотев ме учудва. Никога не бих помислил. Може би защото и при него има изброяване – ръце, нозе, очи, цигари?

Но на въпроса. Тези мои мъртъвци от стихотворението като че ли са навсякъде. Един от тях би могъл да бъде баща ми, да речем, друг – някой обичан от мен поет (ако ти е угодно – Христо Фотев), трети – куртизанка от 5 век пр. н. е., в която някога съм бил влюбен... Но интересно нещо: тук сякаш има и бъдещи мъртъвци – любими мои хора, с които рано или късно ще трябва да се сбогувам. И ето, лирическата ситуация е такава, че аз уж вървя и ги търся – тях, мъртвите, – но нищо чудно да се окаже, че те са още живи, а мъртвият всъщност съм аз, кой знае? Но така или иначе, в този мъртъв град, в тази мъртва страна, в този мъртъв свят – моята любов все още танцува. А това винаги е хубаво, нали?

 Питаш за смисъла на красотата на границата на смъртта. Ако знаех какъв е смисълът... Но понеже в стихотворението се мяркат разни красиви статуи, да ти кажа: от години в мен лежи една малко шантава картина – как всички след смъртта си ще се превърнем в статуи, забутани в някое прашно кьоше на вечността. Статуи от прекрасен, топъл камък без никаква шупла. А доколко красиво ще бъдем изваяни – това вече зависи от Майстора.

С какво се отличава тази книга от предишната? Знам, че вероятно този въпрос ще те подразни, но все пак можеш ли да очертаеш някакви линии на несъгласие, на противопоставяне или на конфликт – със себе си, с езика, със света, които изпъкват тук спрямо другите ти книги?

Това, към което се стремя, е да бъда искрен. Аз започнах ужасно фалшиво, с годините този фалш намаляваше, но винаги ми е пречела книжността, литературните препратки, безразборното четене и липсата на дисциплина – като че ли все исках да се изфукам колко много зная – аз, с моята балканска недоученост. Едва в “Раждане на снега” тази искреност отчасти ме задоволи – и там има около дузина работи, в които съм постигнал нещичко. Надявам се, че с “Топлото животно” просто съм направил крачка напред, нищо повече.

Иначе темите като че ли са същите, защото аз обичам да дълбая на едно и също място. Упорит съм. Паралелно с това обаче имам едно усещане за изчерпване, от което знам, че не бива да се боя. Знам също, че ако почувствам, че вече нямам какво да кажа, ще спра. Защото истината е малко неприятна: след толкова велики поети човек действително няма кой знае какво ново за казване.

По този повод: във връзка с предишната ти книга “Раждане на снега” тук-там се появиха упреци в старомодна сантименталност (или ако щеш – в сантиментална старомодност), както и в композиционна и стилистична нееднородност на книгата. Лично аз обаче не виждам нещо да се е променило в “Топло животно и други стихотворения” – отново пишеш ту в римуван класически стих, ту в свободен стих, ту лишаваш стихотворението от пунктуация и главни букви... Това не пречи ли наистина на изграждането на индивидуален почерк, на онова, което някои наричат “стил”?

 Ами нали ти казах – упорит съм. Относно сантименталността мисля следното: тя е всичко, което имаме. По-точно: тя е всичко, което ни остана след толкова разрушения. Стана така, че в нашето деконструктивно време сантименталността се превърна в ценност, в рядка находка. Знам, че това може би звучи глупаво, но искам да направя следната уговорка: има сантименталност и сантименталност.   Чувам от известно време, че Иван Пейчев, да речем, бил сантиментален поет, че Христо Фотев, видите ли, и той нещо сантименталничи... че Александър Геров, че Вутимски... Не, господа, дайте да се разберем. Вие, които четете всяка новоизлязла книга, за да се чувствате в крак с времето, и не пропускате брой на литературно списание или вестник, за да не би там да пише нещо за вас; вие, които стърчите като гарги на плет по всички литературни премиери, скучаете до смърт и възпитано отпивате от безплатната чаша вино, докато разчепквате литературните клюки, както бабите зимно време чепкат вълна; вие, които отдавна сте изгубили способността да се вълнувате истински и въпреки че не изпускате театрално представление, концерт или изложба, вечер се връщате вкъщи и с вяла досада мислите: “Нищо особено”; вие, които в качеството си на редактори забранявате на младите поети да използват думите “душа” или “влак”, защото били старомодни и сантиментални, и сами не можете да бъдете искрени, защото сте фалшиви, а сте фалшиви, защото на всяка цена искате да изглеждате модерни; вие, които знаете наизуст Т. С. Елиът и непрекъснато цитирате Бродски и Йейтс, но не искате и да чуете за Димитър Миланов или Славчо Красински, защото са старомодно сантиментални и разголиха своята българска безпомощност докрай; вие, които изсушавате стихотворенията си тъй, че от тях остава единствено чирозът на сиромашката ви мисъл (та да не би някой да ви заподозре, че чувствате нещо); не, господа модернисти, да се разберем – ялови сте вие и понеже сте ялови, не ви е чист косъмът, както казва Захари Стоянов. И Фотев и Пейчев, и Геров и Вутимски са велики поети, защото отидоха докрай и се разрушиха от излишък на огън – оня огън, който на вас ви липсва и който бързате да заклеймите като сантименталност.

 Но аз май се увлякох. Разбира се, че има и лоша сантименталност, евтина, сълзлива мелодраматичност и т.н., която се надявам да съм избегнал, а дали съм успял – един Бог знае.

Изобщо, с оглед на днешната литературна ситуация, упреците в старомодност и сантименталност по-скоро ме радват. Относно старомодността ще ми позволиш да цитирам едно старо мое изказване отпреди няколко години, тъй като не искам да се повтарям: “Но аз съм старомоден човек. Интересува ме голият факт, почтеността, истинската болка, добрият стар морал. Накратко: предпочитам почтени белетристи пред непочтени поети.”

Що се отнася до композиционната и стилистичната нееднородност – никога не съм знаел как точно се подреждат стихотворения в книга. Винаги съм разчитал на инстинкта си. За мен най-важното е – ще ме извиниш за труизма – в една стихосбирка да има стихотворения. Защото напоследък, колчем вляза в книжарница и погледна рафта с новоизлезли книги, забелязвам нещо странно: стихосбирката издадена с вкус, текстовете в нея подредени така, че се преливат един в друг, както се преливат морските вълни, изобщо, една почти съвършена организация, но... стихотворения комай няма. Всичко по книгата направили, за всичко се погрижили – само стихотворенията забравили.

Преди време поетът Иван Желев казваше, че най-почтеният начин да подредиш стихотворенията си в книга е да пръснеш листовете по масата, да ги разбъркаш и да оставиш на случайността – кое както дойде. Може и да е имал право, кой знае.

Две думи за стила. Като по-млад вярвах в стилистичното съвършенство, Флобер беше мой бог, и т.н. Сега вече знам, че то е нещо илюзорно. Пиши както умееш и както искаш, ако можеш да не лъжеш, не лъжи – и ако има нещо в теб, другото ще дойде само.

Има два интересни кръга, ще ги нарека кръгове на опита, в тази книга: от една страна, интимно-личният, свързан с детството, с младостта, той обхваща стихотворения като “Учителят по физика” и “Учителят по история”, не знам дали те имат реални прототипи, но са факт... И от друга страна, кръгът на езика, на културата: псалми, Рилке, Анакреон, Караваджо и поетът, който броди между тях с лампа, нахлузил куха маска... Как съществува поезията между тези два кръга?

Съвсем делнично. С тъпо постоянство се повтаря едно и също. Живеем на най-тъжното място в Европа. Надежда няма. Но от друга страна – липсата на надежда според мен повишава качеството на изкуството. Колкото по-зверовити муцуни по улиците; колкото по-дебилни журналисти; колкото по-тъпа телевизия; колкото по-подли политици; колкото по-тлъсти полицаи и по-стройни мафиоти – толкова по-хубави стихове. Така мисля аз.

Това може да се каже и по-просто, и по-честно: тези два кръга, за които говориш, са бягство, глътка въздух. Иначе току-виж, човек си прерязал гърлото.

Какво е настоящето за теб? Казваш на едно място: “Една родина се престори на вселена”, на друго: “Ще умра тук – изровени пътища, страшен народ”. Тук и сега ли е това място на зла тишина?

Аз като че ли малко изпреварих въпроса ти и отчасти отговорих по-горе. Това място на зла тишина е, разбира се, днес. Има един разказ на Андрей Платонов, който започва така: “Тихо е в средна Русия”. Бих казал същото и за моята страна: “Тихо е в днешна България”. Българската тишина е космическа, вселенска, тя е нещо метафизично. Каквото и да сториш – не си го сторил, каквото и да изречеш – все тая е, не си изрекъл нищо. Някакви пусти, печални поля, някаква вечна, тракийска мъгла... Как стигнахме дотук? Защо?

Няма отговор. Тишина.

Има две възможности: или това е тишината преди агонията, или българският дух преживява някаква невероятна метаморфоза, която ще го изведе до добър край. Ще видим.

Накрая не мога да не те попитам за “всеобщата милост”, с която книгата завършва, милост – която според теб ни храни и дори пее. Какво или коя е тя и най-важното – накъде ни води?

Нали помниш онова интервю на Хайдегер - “Само Бог може да ни спаси”? Това стихотворение, последното в книгата, отново се връща към миналото и, изтегнато в цял ръст под сенките на носталгията, търси отговор на въпроса: къде е спасението? Спасението е, разбира се, във всеобщата милост, зашото светът се крепи на милостта и на нищо друго. И ето, тази всеобща милост ни храни и пее – а защо пее? Ами така ми харесва – да пее. Защо пеят жените в полето, защо пее бушменът, защо пее пеещото същество на Биньо Иванов? Защото им е радостно и леко. Тъй радостно и леко е на Бог с човека и на човека с Бога.

Накъде ни води тази всеобща милост, питаш. А ти къде би искал да отидеш? Защото лично аз, да ти призная, съм се запътил към рая. Сега обаче, след този разговор, ще изляза да се поразходя, ще си купя цигари и ще срещна случайно българския поет Тома Марков, който ще ми каже: “Всичко е наред, ебаси”, и след това двамата с него ще седнем на някоя пейка и ще се напием.