ЗОМБИ! | На коляно №4

Стоян Ненов

Зомбито… то се ражда от съмнителен военен експеримент, пробужда го неочаквана космическа аномалия, туземно проклятие, непозната дрога или заигравки с книгите на древните. Обичан и мразен образ, то е един от заслужилите борци в жанровото изкуство, пълп фикшън-а и развлекателната индустрия като цяло. Инструмент на ужаса, посрещан със страх, отвращение и… усмивки, чак до най-нелепите комедии. Синоним на безмозъчност и дивашки глад, зомбито се завръща оглупяло, заякнало и преосмислило житейските приоритети; то налита да хапе и, макар да напредва бавно в тялото на твоя най-добър приятел, не дава индикации, че помни, или че таи топли чувства. Ние не бихме гласували безкрайно доверие на зомбито, този студен кучи син, но пък се радваме на неговите твърде интересни функции като герой.

Нека кажем, че зомби комиксът работи с мрачните регистри на изкуството, но често кулминира в позитивни внушения. Той или ни убеждава в качествата на доброто, поставено в сблъсък с експресивното зло, или следи победата на второто над първото с нихилистична наслада, този път предлагайки изводи. Жанрът често прибягва до важни човешки въпроси и опитва да отговаря през стресовите решения на героите, движещи се по ръба на категории като хуманност и морал.

„Dead eyes open”, “In sickness”, “Necrotic – dead flesh on a living body”, или кратката история “Pariah” – където главният герой, последният оцелял човек, сам се стреми към тълпата на зомбитата заради непосилната самота – са само малка част от примерите, където живият мъртвец придобива различни очертания. Зомби комиксът ни показва различни алтернативи на познатия ред, случва се нещо непредвидено (или пък злонамерена конспирация) и оттам нататък всичко се развива мълниеносно и закономерно. Виждаме какъв би бил утрешният ден, когато немислимите радикални промени вече са настъпили и отнемат всичко, на което хората са разчитали: дом, семейство, храна, топлина, сигурност… неприкосновеното право на живот.

Жанрът ни помага да се поставим от различните страни на проблема, както е заложено в “Dead eyes open” на Матю Шепърд и Рой Боуни Джуниър – една обемна и комплексна в идеите си графична история. Там ходещите мъртви са малко по-различни от обичайните безмозъчни „уолкъри“ и на практика се появяват във всички слоеве на обществото. Доктор Джон Рекуин умира и се завръща след няколко дни, за да се окаже в окото на социална буря. В цялата страна, стотици хиляди мъртви се завръщат, а той, като един от тях, който все още се чувства любящ баща и съпруг, застава в ролята на публичен говорител за правата на „ретърнърите“. В същото време правителството извършва геноцид над „новата раса“ в претъпкани концентрационни лагери. “Dead eyes open” не е обикновена история с черва и мозък, това е странен графичен коктейл от черен хумор, политическа сатира и семейна драма.

Тук е обърнато особено внимание на отношенията в семейството и различните проявления на гражданската доблест насред апокалиптичната реалност. Изследват се специфичните реакции, поведението на човека в обществото, когато той се окаже в позицията на неудобно малцинство. Историята поставя на изпитание границите на любовта, емпатията и солидарността по подобен начин, както виждаме това и в “In sickness” на Джон Ейр и Стивън Хил. Какво правим с обичаните от нас, когато те, против волята им са превърнати в чудовища?

Ние обичаме спекулациите около реалността на една зомби инвазия, защото зад филтъра на абсурдното и най-общо казано несериозното, се крият значителни социални и политически внушения. Историите за „оживели“ мъртъвци обикновено вървят ръка за ръка с недоверието към властта или с картини на пълното й безсилие, когато обикновения човек бива оставен да се бори с подръчни средства срещу настъпващата заплаха. Световният ред в тях се обръща радикално, често в много кратък времеви отрязък и под действието на вродените инстинкти, човеците започват да действат отчаяно, да кажем дори брутално. Понякога проявяват сила на духа и извършват подвизи, а друг път егоизмът, страхът и малодушието ги водят към немислими престъпления. В дивашкото меле, човек и звяр загубват своите разграничителни очертания.

Живите мъртъвци, от друга страна, ни карат да се замисляме с ужасяващи по своята примитивност стадни тенденции и агресивни консуматорски (орално-анални) влечения, плод на рудиментарната им нервна система. Ходещите мъртъвци са добра алегория, защото под прикритието на тълпата, са способни да вършат чудовищни дързости и то с отчайващ автоматизъм. Те „не вярват на сълзи“, в тяхната армия няма заповеди, правила и закони, разумът отсъства напълно, а за емпатия не може да става и дума.

Освен това, тези ходещи трупове са толкова вариативни, че буквално всяка сфера от живота подлежи на зомби интерпретация – заменете човека с мъртъв човек, който продължава да действа чрез механиката на плътта и получавате безброй възможности за истории със страховити перспективи. Можете, както да придадете морбиден ефект на всеки друг жанр, така и да шаржирате всяка една сцена. Тук е завърналият се от смъртта, отчаяната жертва на преобърнати природни закони, който действа импулсивно и се впуска в гранични емоции, той желае силно и изобщо няма какво да губи. Зомбито има, както се казва: „къс фитил“, то е Франкенщайн, който не познава създателя си и се скита в безотговорна наслада на своите свръх сили. То е по-силно, по-бързо, по-издръжливо, най-често няма нужда от ресурси (с изключение на протеин, за предпочитане човешки мозък) и никога не прави крачка назад. Същинска гад, но да не забравяме, че не всички зомбита са зли!

Комиксите ни учат да не вярваме в стереотипа. Както се казва: „това, че Юнабомбър е терорист, съвсем не означава, че всички математици са терористи.“ Все пак, обаче, трябва да се съгласим, че при евентуална инвазия на живи мъртъвци е по-добре да се доверим на стереотипите, вместо да търсим душа, или още по-лошо – емпатия, под разлагащата се плът.

Такъв тип враг е способен да премахва различията и да обединява хората в общи усилия. Срещаме го в изкуството под една или друга форма. То е другото, чуждото, различното – звярът; облечено е в дрипи, мършите му са изложени на показ и смърди. Самият факт, че не си стои заровено в земята, където му е мястото, а пакости по земята, вече е достатъчен да му отвърнем с цялата си враждебност.

Нашата препоръка е да не се страхувате от зомбита и още повече, да не ги разглеждате като ниско, булевардно явление в изкуството… те и без това са голям клон в още по-голямата готическа традиция, мястото им е гарантирано. По-добре купете на децата си някои от добрите заглавия на жанра още сега и ги оставете да се учат за крехкостта на човешките живот и отношения по същия начин, както биха учили от класическата литература, но с повече черепи, кости и мозък.