„Dead eyes open”, “In sickness”, “Necrotic – dead flesh on a living body”, или кратката история “Pariah” – където главният герой, последният оцелял човек, сам се стреми към тълпата на зомбитата заради непосилната самота – са само малка част от примерите, където живият мъртвец придобива различни очертания. Зомби комиксът ни показва различни алтернативи на познатия ред, случва се нещо непредвидено (или пък злонамерена конспирация) и оттам нататък всичко се развива мълниеносно и закономерно. Виждаме какъв би бил утрешният ден, когато немислимите радикални промени вече са настъпили и отнемат всичко, на което хората са разчитали: дом, семейство, храна, топлина, сигурност… неприкосновеното право на живот.

Жанрът ни помага да се поставим от различните страни на проблема, както е заложено в “Dead eyes open” на Матю Шепърд и Рой Боуни Джуниър – една обемна и комплексна в идеите си графична история. Там ходещите мъртви са малко по-различни от обичайните безмозъчни „уолкъри“ и на практика се появяват във всички слоеве на обществото. Доктор Джон Рекуин умира и се завръща след няколко дни, за да се окаже в окото на социална буря. В цялата страна, стотици хиляди мъртви се завръщат, а той, като един от тях, който все още се чувства любящ баща и съпруг, застава в ролята на публичен говорител за правата на „ретърнърите“. В същото време правителството извършва геноцид над „новата раса“ в претъпкани концентрационни лагери. “Dead eyes open” не е обикновена история с черва и мозък, това е странен графичен коктейл от черен хумор, политическа сатира и семейна драма.

Тук е обърнато особено внимание на отношенията в семейството и различните проявления на гражданската доблест насред апокалиптичната реалност. Изследват се специфичните реакции, поведението на човека в обществото, когато той се окаже в позицията на неудобно малцинство. Историята поставя на изпитание границите на любовта, емпатията и солидарността по подобен начин, както виждаме това и в “In sickness” на Джон Ейр и Стивън Хил. Какво правим с обичаните от нас, когато те, против волята им са превърнати в чудовища?

Ние обичаме спекулациите около реалността на една зомби инвазия, защото зад филтъра на абсурдното и най-общо казано несериозното, се крият значителни социални и политически внушения. Историите за „оживели“ мъртъвци обикновено вървят ръка за ръка с недоверието към властта или с картини на пълното й безсилие, когато обикновения човек бива оставен да се бори с подръчни средства срещу настъпващата заплаха. Световният ред в тях се обръща радикално, често в много кратък времеви отрязък и под действието на вродените инстинкти, човеците започват да действат отчаяно, да кажем дори брутално. Понякога проявяват сила на духа и извършват подвизи, а друг път егоизмът, страхът и малодушието ги водят към немислими престъпления. В дивашкото меле, човек и звяр загубват своите разграничителни очертания.

Живите мъртъвци, от друга страна, ни карат да се замисляме с ужасяващи по своята примитивност стадни тенденции и агресивни консуматорски (орално-анални) влечения, плод на рудиментарната им нервна система. Ходещите мъртъвци са добра алегория, защото под прикритието на тълпата, са способни да вършат чудовищни дързости и то с отчайващ автоматизъм. Те „не вярват на сълзи“, в тяхната армия няма заповеди, правила и закони, разумът отсъства напълно, а за емпатия не може да става и дума.

Освен това, тези ходещи трупове са толкова вариативни, че буквално всяка сфера от живота подлежи на зомби интерпретация – заменете човека с мъртъв човек, който продължава да действа чрез механиката на плътта и получавате безброй възможности за истории със страховити перспективи. Можете, както да придадете морбиден ефект на всеки друг жанр, така и да шаржирате всяка една сцена. Тук е завърналият се от смъртта, отчаяната жертва на преобърнати природни закони, който действа импулсивно и се впуска в гранични емоции, той желае силно и изобщо няма какво да губи. Зомбито има, както се казва: „къс фитил“, то е Франкенщайн, който не познава създателя си и се скита в безотговорна наслада на своите свръх сили. То е по-силно, по-бързо, по-издръжливо, най-често няма нужда от ресурси (с изключение на протеин, за предпочитане човешки мозък) и никога не прави крачка назад. Същинска гад, но да не забравяме, че не всички зомбита са зли!

Комиксите ни учат да не вярваме в стереотипа. Както се казва: „това, че Юнабомбър е терорист, съвсем не означава, че всички математици са терористи.“ Все пак, обаче, трябва да се съгласим, че при евентуална инвазия на живи мъртъвци е по-добре да се доверим на стереотипите, вместо да търсим душа, или още по-лошо – емпатия, под разлагащата се плът.

Такъв тип враг е способен да премахва различията и да обединява хората в общи усилия. Срещаме го в изкуството под една или друга форма. То е другото, чуждото, различното – звярът; облечено е в дрипи, мършите му са изложени на показ и смърди. Самият факт, че не си стои заровено в земята, където му е мястото, а пакости по земята, вече е достатъчен да му отвърнем с цялата си враждебност.

Нашата препоръка е да не се страхувате от зомбита и още повече, да не ги разглеждате като ниско, булевардно явление в изкуството… те и без това са голям клон в още по-голямата готическа традиция, мястото им е гарантирано. По-добре купете на децата си някои от добрите заглавия на жанра още сега и ги оставете да се учат за крехкостта на човешките живот и отношения по същия начин, както биха учили от класическата литература, но с повече черепи, кости и мозък.