Славан стоеше прав до прозореца и апатично наблюдаваше как смрачаващата се светлина изсмуква последните цветове на и без това сивото поле. Преместването в новата килия не му се отразяваше добре. Интересът му към гледката бързо изчезна, нещо повече – полето започна да го дразни. Глупаво разхищение на пространство. Колкото повече се взираше в него, толкова по-неясен му ставаше смисълът му. Скована пръст с безсмислена растителност и напразното очакване, че нещо може да се случи.  Полето беше килия като всяка друга, само размерите му бяха различни. Бялата стая беше за предпочитане, в нея всичко беше някак по-просто, по-обозримо.  Просторът отвъд стъклото и свободата, която трябваше да символизира, бяха там сякаш само за да му се надсмиват, но той знаеше, че това не е нищо повече от илюзия.  Колко наивни и същевременно високопарни му се струваха сега всички онези сълзливи разкази на бивши и настоящи затворници, които, заклещени във вонящите си на белина и пот килии, се прехласваха с мечтания по небето, земята и морето. Веднъж да изляза от тук, казваха те, веднъж да напусна този затвор!  Какво ще направиш тогава, глупако? Ще тичаш из полето гол, ще се въргаляш в пръстта, ще я миришеш и дъвчеш, а когато ти писне да хрущи между зъбите ти, ще направиш какво? Може би ще решиш да се съешаваш с нея? А когато и това ти писне и не ти остане друго, освен да плюеш на нея? Какво ще правиш тогава? Нищо – ето какво.

Славан разбираше, че цялото това желание е илюзия, идеализирана представа за собствената личност в условия на свободата. Само че хората се надценяваха, жестоко се надценяваха, дори убийците и изнасилвачите. Когато свободата наистина дойде, ако си достатъчно разумен, трябва да разбереш, че границите на килията са се преместили малко по-далеч от теб и нищо друго не се е променило. Природата може да те храни, може и да те убие, макар най-често да дарява единствено с високомерно безразличие, но не може да те направи свободен. Човекът и природата не могат да съжителстват. Съзнавайки, че е изначално отделен от нея, човекът винаги е искал да се върне в лоното ѝ. Но това е желание за завръщане към единение, което е било завинаги загубено в мига, в който маймуна е стиснала в ръката си паднал клон и го е превърнала в сечиво или оръжие, влагайки в него идея. След този съвършено противоестествен акт всякакво помирение между човек и природа вече е невъзможно. След него и двете страни вече могат да се стремят не към съжителство, а единствено към покоряване и то неминуемо минава през унищожението на противника. Тази битка човекът водеше неуморно вече хилядолетия. Нима имаше по-ясно доказателство за това от оградената с телена мрежа бетонова локва, над която се издигаше настоящият му затвор? Малко пространство, завладяно от човека, хилава, вече ненужна почивка от жестокостта на полето.  Но не и победа, а мащабът нямаше нищо общо. Но дори и да изсече всички гори, да циментира всички полета и пресуши океаните до капка, човекът не може да победи природата, защото природата винаги ще държи последния коз в раздаването – коза на смъртта.  Природата не може да дарява със свобода, защото именно сляпата ѝ жестокост съгражда стените на истинския  затвор, отвъд който свобода няма – затвора на живота. Доскоро Славан се беше стремял да разбие решетките именно на този затвор. Всеки час, всякак минута между тези стени го отдалечаваше от последната му битка с природата, а по някаква причина именно сега той чувстваше, че би имал някакъв шанс, стига да получеше възможността да я проведе.

Скованите стъпки на андроидката зад гърба му го извадиха от унеса. След като изпълни това, което се искаше от него, Одион спря да го посещава. Маги беше единствената, която влизаше при него, но Славан знаеше, че това няма да продължи дълго.  Може би Одион имаше по-важни неща за вършене, а може би това беше поредният психологически трик, прелюдия към следващия етап. Така или иначе скоро щеше да се появи отново.

Маги беше внесла в килията му поредната табла с храна и тъкмо я поставяше върху масичката до леглото му, където Славан се хранеше. След преместването му менюто значително се беше подобрило, на два пъти беше получил печено месо, а сега върху таблата, доколкото можеше да прецени, имаше  пъстърва. Предпочиташе морската риба, речната винаги беше намирал за безвкусна. Все пак беше нещо. Имаше и плодове. Макар да се опитваше да го крие от Маги и по този начин от Одион, хубавата храна го радваше и го караше да се чувства малко по-добре.

– Добър апетит – пожела му тя и обърна погледа си по посока на Славан, но той  премина през него сякаш беше прозрачен. – Ако желаете, мога да ви донеса чисто бельо, кърпа или тоалетни принадлежности.

– Благодаря ти, Маги – отвърна той и тръгна към храната, която вече го привличаше. – Може би утре.

–Утре – повтори тя, сякаш идеята, че има и утре, я объркваше. –  В такъв случай, ако няма нещо друго, ще ви оставя да вечеряте.

Славан кимна в отговор, седна на леглото и взе таблата в скута си, а андроидката се насочи към вратата.

– Маги, всъщност има още нещо.

– Да, Славан? – каза тя и отново се обърна към него с нещо като усмивка.

– Поддържаш ли сексуални функции?

– Моля? – отвърна тя, а въпросителната интонация на гласа ѝ изпадна в дисонанс с половинчатата усмивка, която все още висеше на лицето ѝ.

–  Можеш ли да се чукаш, Маги?

Въпросът явно я обърка и тя мълча дълго. Славан свали поглед от нея и се зае с рибата, която наистина беше пъстърва.

– Не мисля, че това е въпрос, който е редно да обсъждаме.

– Да или не – спокойно настоя Славан и натисна гръбнака на пъстървата с опаката страна на вилицата си. – Мисля, че Одион не би възразил, след като те е оставил на мое разположение.

– Сутринта ще донеса дрехите, лека нощ – каза тя и излезе.

Свян ли се беше опитала да изиграе наистина, или до този момент алгоритъмът ѝ не се беше сблъсквал с подобен въпрос и нямаше подготвена реакция? Несъмнено щеше да я попита отново, за да разбере повече. Нямаше нищо против сексуалните отношения с машини и андроиди, дори в определени моменти ги предпочиташе, защото последиците върху някоя от страните можеха да останат незабелязани. Освен това не смяташе директния си въпрос за циничен или по-някакъв начин накърняващ чувствата на Маги, просто защото тя нямаше такива. Мисълта за секс, която сам беше провокирал, обаче остана с него и след като се нахрани. Навън се беше стъмнило, той загаси осветлението и легна върху завивките с лице към прозореца. Антарес вече беше изгряла, скоро щяха да се появят и други. Ето този простор Славан можеше да понесе.