Тук ще се опитам да обоснова представата си за бащинството като неразделно единство и противопоставяне на физически реална и символно осмислена роля. За да илюстрирам по-ясно разсъжденията си, ще си послужа с избрани моменти от два филма: „Сталкер” на Андрей Тарковски и Erazerhead на Дейвид Линч. Под „възможен невъзможен баща” ще разбирам: носител на една възможна, символно конструирана невъзможност.

„Сталкер“ в руския жаргон означава човек, който влиза в непозната или несвойствена нему територия, нарушавайки забрана. Синоним на тази дума в руския език е изразът "индустриален турист" - такъв, който обича да блуждае привидно безцелно из разни полуразрушени постройки или изоставени съоръжения. Нещо като нездраво привличане, което ни отвежда в отхвърлените от функциониращата инфраструктура на града зони. Или казано в духа на филма, носещ това заглавие, в Зоната като такава, ако там не се знае какво може да се случи и какво може да се очаква от самите нас.

Проникването в Зоната е възможно само по непозволен начин. Там никой не знае какво се случва. Това означава създаване на себе си като отвъдност, но такава, в която сме посредник и гид в Зоната като нещо, което се намира някъде там и живее непосредствено собствен живот. Създаването на дете е начин да реализираме това като един жив парадокс. Когато се ражда дете, обикновено то става приоритетен център, около който се пренареждат всички останали ангажименти и дейности на родителите. То ги „засмуква“, не им позволява да продължат да водят онзи начин на живот, който са водили, преди то да се появи на бял свят. Това ограничение задава и едни много специални възможности. Губим ширината на обитаваното пространство във физиологичен смисъл, но имаме шанс да постигнем дълбочина, като разширим символно това пространство чрез отвъдност, която създаваме. Тази отвъдност трябва да има такива особености, че да е способна функционално да поеме товар, който не сме в състояние да понесем в реалността като родител, който изпитва несигурност в грижата си за детето. Иначе казано, Зоната се настанява във и заема формата на онези пукнатини, които зейват в увереността ни, че се справяме добре в едно или друго отношение като родител. Случаят с главния герой във филма на Тарковски е точно такъв според странната интерпретация, която се зароди в главата ми. Нямам претенция, че тази интерпретация е „правилна”, а само, че изразява по автентичен начин моя вътрешен свят.

Героят Сталкер има дъщеря. Тя е обездвижена физически от кръста надолу, обаче притежава дарбата да мести предмети с поглед. Тя е жив парадокс - въплъщение на Зоната в отделен човек. Сталкер води хора обаче далеч от детето - в онази Зона навън с риск за живота си. В Зоната влизането е строго забранено, тя е оградена с високи огради и охранявана от военни части, които стрелят „на месо” по нарушителите. А когото заловят, отива за доста години в затвора. Сталкер води хора в невъплътената от човек Зона, него го тегли в онази, която е охранявана. Маймунката – както нарича гальовно дъщеря си, е въплътената Зона, тя живее в неговия дом. От нея той бяга, но и се връща. Любовта му към Маймунката е свързана с любовта му към външната Зона – дъщеря му не може да ходи, може само да бъде носена. Сталкер е възможен като грижовен баща, когато бяга навън, защото така се грижи за Зоната, а Зоната се грижи за Маймунката. Той е посредникът. И връзката между Зоната вън от нас и Зоната вътре в нас. Ние можем да я „носим“, само ако имаме ориентир. Той ни води по път, а ние „носим” дъщеря му, следвайки го, ако вярваме на неговото водачество и в чудесата, които ни предлага мистериозната стая. Затова Сталкер преживява толкова тежко това, че не са останали хора, които да вярват. Вярата на онези, които води в Зоната, му е нужна, за да бъде възможен баща опосредствано, докато е невъзможен баща непосредствено.

Когато някой се движи в зони на несигурност, това изисква опората на реалността. Ако се случи така, че пукнатините се разширят до неограничена от опорни стени празнота, значи товарът на един баща, мислен като Сталкер, е станал непоносим, и тогава Зоната ще се изроди в сюрреалистичен кошмар, който го блокира като възможнеи гид и му представя реалността като един напълно изопачен свят, сраснал се с отвъдността. Така пътят назад към всекидневието е възможен единствено като метаморфоза на кошмара. Добра илюстрация на това е отново една моя странна интерпретация на филма на Дейвид Линч Erazerhead (преведен на български като „Гумена глава”). В света на главния герой на филма - Хенри Спенсър, детето му е изрод – някакъв странен мутант, за който и лекарите при раждането не са били сигурни, че е човешко същество. Хенри е един напълно невъзможен баща, доколкото неговата отвъдност е кошмар, неотделим от реалността, поради което е блокиран да осъществи бащинството си като Сталкер – той няма къде да се върне у дома, нито пък как да отиде инкогнито в някаква отвъдност като водач на други. Той пребивава непрекъснато в неразчленимата безформеност, в която се преплитат кошмар и реалност. Неговата „стаичка на желанията” е мъничка сцена, някак скатана зад радиатора, а в нея се намира смислово преобърнатият вариант на неговото дете изрод – жена с бели бакенбарди. Посланието на този первертиран ангел към него е освобождаване от бремето на бащинството. Но тъй като отвъдността, в която се движи Хенри, е срасната с всекидневието му, в края на филма той забива острие в сърцето на съществото. При него липсва разделеното от реалността символно проиграване на този акт като „хитрост на желанието“ (Рикьор), затова изпълнението на желанието му и просто присъствието му на мистериозната сцена в прегръдките на „жената от радиатора“ съвпадат.