I

 

През каквато и еволюция да мине един или друг образ
между епиграфа и края на книгата,
съдбата му е установена в нашите мисли за него...

„Лолита”

 

Владимир Владимирович Набоков е американски писател, роден в Русия (сто години след Пушкин) и образовал се в Англия, където следва френска литература, преди да прекара 15 години в Германия. Произлиза от стар дворянски род, като расте в англоезична среда, но дали си е водил дневник на английски език, както последния руски цар, не знаем. Знаем, че дядо му по бащина линия преди да стане министър на правосъдието (1878-1885) и преди да полудее като някакъв Лир, хулейки децата си се е оженил за 15-годишната баронеса фон Корф (която мислила, че о. Корфу е бил кръстен на името на неин далечен родственик) в годината, в която във Франция съдбата на две непристойни книги се е решавала от един и същ прокурор. Но знаем и че бъдещият съпруг е имал любовна връзка с майката на годеницата си… и нека спрем дотук. За фройдисти вход забранен.

Набоков е имал щастливо, хармонично почти съвършено детство, където бензинът лъхал на чай, ягодите имали ананасов вкус, а закуската се известявала с гонг. Бил е синестет, с оцветен слух от зрението на Рембо, но непритежаващ ухо за музика. Ходил е на концерт веднъж на пет години, издържайки не по-дълго от пет минути.

Цял живот е заспивал с огромни усилия и отвращение (всички сънища са анаграми на дневната действителност[1]), страдал е от безсъние, тази измама на разсъдъка[2], но едва ли е тъпчел възглавницата си с ръкописи като Хлебников. Изгарял ги е, следвайки инструкциите от предговора на „Евгений Онегин”[3] или волята на героя му Себастиан Найт[4]. Хроничен бронхит и невралгия (посвещавайки ѝ стихотворение – „Newralgia Intercostalis”[5]) са съпътствали Набоков по време на едно трескаво творческо вдъхновение в Париж в края на 1939 година, когато усеща в себе си първата плаха тръпка на „Лолита”[6], дълго време считана за унищожена от автора ѝ.

Първите думи на Набоков, излезли изпод ръката му, са на английски и описват пеперуди. Самият му подпис наподобява пеперуда, с огледално стилизирани крила, израснали от буквата В, а автографът – гигантски корен квадратен (Корен квадратен от Аз е равен на Аз[7]) – буквата V. Не без излишно самочувствие бъдещият лепидоптерист е отбелязвал, че в специализираните каталози се среща и една, която е наречена в негова чест – Nabokoviа.

Бил е единак в училище[8], който веднъж получил двойка за неуместно изказване на разбор върху „Мъртви души”. Обичал е да стои в края, да не тича редом с другите, като по време на следването си в Кеймбридж е вратар на студентския отбор по футбол[9]. В родината на футбола доблестното изкуство на вратаря открай време носи ореола на особен романтизъм. Има нещо байроновско в неговата самота и независимост[10]. Прописва стихове. Бродски твърди, че у Набоков всичко е построено на принципа на римата, функционираща като лингвистично ехо и почит към езика.

В Берлин, където по думите му никога не научава немски и никога не прочита едно литературно произведение на същия език, се ражда писателят Владимир Сирин[11], според някои предания и легенди сладкопойна райска птица, въплъщение на нещастната душа. „Сирин” се е наричало и петербургското издателство на символистите, където първоначално се появява романът на Андрей Бели „Петербург” (високо ценен от Набоков, поставяйки го до „Одисей” на Джойс, „Преображението” на Кафка и „По следите на изгубеното време” на Пруст[12]), предхождащо самостоятелното му публикуване в годината, в която още ненавършилият пълнолетие незрял поет на практика става милионер, получавайки солидно наследство от вуйчо си. С този си псевдоним Набоков ще подписва творбите си до заминаването си в Америка, опитвайки се по този начин да избяга от каквито и да било асоциации, свързани с неговото име след убийството на баща му, който също се казва Владимир Набоков. С едно изключение, когато през 1939 г. на емигрантската сцена в Париж се появява тайнствен нов поет, някой си „Василий Шишков” (прабабата на Набоков по бащина линия случайно е носила тази фамилия), целящ единствено деликатна разправа с конкретен сънародник в полето на литературата. Падал си е по игричките.

Освен страстен почитател на шахмата, попадайки в плен на това сложно, възхитително и безсмислено изкуство като композирането на различни задачи и етюди (издадени съвместно в книжка със стихове[13]), което намира симпатичното си одобрение в лицето на 10-ия Световен шампион (1969-1972) Борис Василиевич Спаски[14], Набоков е и „бащата на европейската кръстословица”[15]. Твърди, че никога не е изкарвал прехраната си с физически труд. В анатомията на набоковата екзистенция има откровена патология. Гърбът е главният орган на истинския читател, докато въображението е или мускул на душата, или форма на паметта, Психея или Мнемозина.

Набоков ни предоставя три съвършено самостоятелни (но все пак с общи мотиви) версии на автобиографията си – две на английски, „Убедително доказателство” (1951) и „Памет, говори” (1967), както и една помежду им на руски, „Други брегове” (1954), за която пише, че предлаганата книга се отнася към английския текст както ръкописните букви към курсива, или както се отнася към стилизирания профил гледащото в упор лице[16], като в това число може да прибавим и последния негов роман издаден приживе, завоалираната автотекстуална биография „Виж арлекините!” (1974).

Случаят с двуезичието при Набоков не е безпрецедентен, но той е единственият изоставил първоначалния си език окончателно. В предговора към „Други брегове” захапва точно Конрад, за това, че преди да почне да пише на английски, използвайки всичко наготово, не е оставил никаква следа в родната си полска литература. Набоков смята за пошлост всичко, което не съотвества на неговия вкус. Следователно – почти всичко и всички, със завишено внимание към двама: виенският шарлатанин и бърборко Фройд[17] (който е имал над 30 Нобелови номинации за физиология или медицина, както и една за литература, по препоръка на близкия му приятел Ромен Ролан) и третокласният писател и автор на полицейски романи Достоевски (романът „Отчаяние” е ритуално убийство на целия Достоевски[18], когото при всеки удобен случай Набоков е принизявал). За този ексцентрик, докосващ ръба на лудостта е нещо съвсем в реда на нещата да унищожи автор или произведение, след което от отломките да съгради изцяло нов свят.

Ден след десанта в Нормандия Набоков се натравя в едно кафене, като за него това е събитието с главна буква, преди да получи американски паспорт през 1945 г.

Никога не го е интересувало бъдещето на човечеството, политиката или литературата на социалния коментар. По това време излиза книгата му за Гогол, в която дебело подчертава, че литературата е феномен на езика, не на идеите. Междувременно сключва договор с ,,New Yorker” през 1944 година, който ще остане в сила повече от 30 години, преди да започне да сътрудничи и на „Playboy” (само защото списанието плаща много повече от другите).

През 60-те години Набоков пише предговори за американските издания на своите руски книги, често представящ се за крайно скучен писател, отколкото всъщност е. Добавя посвещения на жена си, негово alter ego, които ги няма в първите издания на книгите му (Вера изтръгва от ръцете на съпруга си черновата на „Лолита”, малко преди да я захвърли в пещ за изгаряне на отпадъци). Набоков прави от писането си семеен бизнес, в който всички са замесени, без изключения. Синът превежда от руски на английски, докато съпругата редактира черновите му.

През 1969 г. американските издания оставят празни карета, чакайки новини от Стокхолм за евентуален Нобел на техния сънародник, но напразно. За Елиът (мъжа, разбира се) Нобеловата награда е билет за погребение, за Набоков - черни трупове на удушени думи.

 

Следва продължение...

 

Бележки