Илиян Сабадошев

Набоков, последният романтик


Първа част

Уводни думи от автора 

 

Защо Набоков?

Роден съм на същата дата, точно 75 години след като Рилке завършва своята Първа Дуинска елегия. Израснах през 90-те, за които няма какво да се каже, освен че красотата на детството бе само начало на ужаса, който все още понасяхме...

През 2005 г. бях на 18 години, първи курс студент културология в Благоевград, когато „Труд” пуснаха онази колекция избрани романи на XX век. В началото пътувах във влака с един сив „Тропик на Рака” на Хенри Милър (сив беше и Камю, който си остава такъв), но кога съм се докосвал до „Лолита”, преди или след него, не помня. Първият зимен семестър имахме изпит единствено по „Творческо писане”, от който се освободих предварително с отлична оценка. Водеше ни го тогавашния (вече съм загубил академичната му диря) доц. Ангел Ангелов, син на проф. В. Ангелов, с когото минахме покрай визуалната култура на Ренесанса по някое време. Идвах от училище, в което някак не се наблягаше на studia humanitatis. Идвах от училище, което вече не съществува. Следващата година записах българска филология – паралелно обучение. Завърших паметно, с 5.49 среден успех в дипломата. Есента на 2010 г. бях последният от осемте избраници, приет в магистърската програма „Изкуства и съвременност (XX – XXI век)” на Софийския университет, която така и не завърших, сблъсквайки се с една реинкарнация на набоковия характер (и нищо повече) в лицето на Александър Кьосев. Но защо Набоков? Едва ли е заради Клод-Лореновите облаци или суровия небосвод в стил Ел Греко, които някои коментираха във въпросната специалност.

Рядко поглеждам нагоре. Набоков не позволява да стигнеш и до дълбочини, въпреки хоризонта на очакване. Оставя ни с това, което имаме.

Моят Набоков беше точно 3800 стр. това лято. Личен избор и второ раждане.

 

 

Илиян  Сабадошев 
септември 2019

I

 

През каквато и еволюция да мине един или друг образ
между епиграфа и края на книгата,
съдбата му е установена в нашите мисли за него...

„Лолита”

 

Владимир Владимирович Набоков е американски писател, роден в Русия (сто години след Пушкин) и образовал се в Англия, където следва френска литература, преди да прекара 15 години в Германия. Произлиза от стар дворянски род, като расте в англоезична среда, но дали си е водил дневник на английски език, както последния руски цар, не знаем. Знаем, че дядо му по бащина линия преди да стане министър на правосъдието (1878-1885) и преди да полудее като някакъв Лир, хулейки децата си се е оженил за 15-годишната баронеса фон Корф (която мислила, че о. Корфу е бил кръстен на името на неин далечен родственик) в годината, в която във Франция съдбата на две непристойни книги се е решавала от един и същ прокурор. Но знаем и че бъдещият съпруг е имал любовна връзка с майката на годеницата си… и нека спрем дотук. За фройдисти вход забранен.

Набоков е имал щастливо, хармонично почти съвършено детство, където бензинът лъхал на чай, ягодите имали ананасов вкус, а закуската се известявала с гонг. Бил е синестет, с оцветен слух от зрението на Рембо, но непритежаващ ухо за музика. Ходил е на концерт веднъж на пет години, издържайки не по-дълго от пет минути.

Цял живот е заспивал с огромни усилия и отвращение (всички сънища са анаграми на дневната действителност[1]), страдал е от безсъние, тази измама на разсъдъка[2], но едва ли е тъпчел възглавницата си с ръкописи като Хлебников. Изгарял ги е, следвайки инструкциите от предговора на „Евгений Онегин”[3] или волята на героя му Себастиан Найт[4]. Хроничен бронхит и невралгия (посвещавайки ѝ стихотворение – „Newralgia Intercostalis”[5]) са съпътствали Набоков по време на едно трескаво творческо вдъхновение в Париж в края на 1939 година, когато усеща в себе си първата плаха тръпка на „Лолита”[6], дълго време считана за унищожена от автора ѝ.

Първите думи на Набоков, излезли изпод ръката му, са на английски и описват пеперуди. Самият му подпис наподобява пеперуда, с огледално стилизирани крила, израснали от буквата В, а автографът – гигантски корен квадратен (Корен квадратен от Аз е равен на Аз[7]) – буквата V. Не без излишно самочувствие бъдещият лепидоптерист е отбелязвал, че в специализираните каталози се среща и една, която е наречена в негова чест – Nabokoviа.

Бил е единак в училище[8], който веднъж получил двойка за неуместно изказване на разбор върху „Мъртви души”. Обичал е да стои в края, да не тича редом с другите, като по време на следването си в Кеймбридж е вратар на студентския отбор по футбол[9]. В родината на футбола доблестното изкуство на вратаря открай време носи ореола на особен романтизъм. Има нещо байроновско в неговата самота и независимост[10]. Прописва стихове. Бродски твърди, че у Набоков всичко е построено на принципа на римата, функционираща като лингвистично ехо и почит към езика.

В Берлин, където по думите му никога не научава немски и никога не прочита едно литературно произведение на същия език, се ражда писателят Владимир Сирин[11], според някои предания и легенди сладкопойна райска птица, въплъщение на нещастната душа. „Сирин” се е наричало и петербургското издателство на символистите, където първоначално се появява романът на Андрей Бели „Петербург” (високо ценен от Набоков, поставяйки го до „Одисей” на Джойс, „Преображението” на Кафка и „По следите на изгубеното време” на Пруст[12]), предхождащо самостоятелното му публикуване в годината, в която още ненавършилият пълнолетие незрял поет на практика става милионер, получавайки солидно наследство от вуйчо си. С този си псевдоним Набоков ще подписва творбите си до заминаването си в Америка, опитвайки се по този начин да избяга от каквито и да било асоциации, свързани с неговото име след убийството на баща му, който също се казва Владимир Набоков. С едно изключение, когато през 1939 г. на емигрантската сцена в Париж се появява тайнствен нов поет, някой си „Василий Шишков” (прабабата на Набоков по бащина линия случайно е носила тази фамилия), целящ единствено деликатна разправа с конкретен сънародник в полето на литературата. Падал си е по игричките.

Освен страстен почитател на шахмата, попадайки в плен на това сложно, възхитително и безсмислено изкуство като композирането на различни задачи и етюди (издадени съвместно в книжка със стихове[13]), което намира симпатичното си одобрение в лицето на 10-ия Световен шампион (1969-1972) Борис Василиевич Спаски[14], Набоков е и „бащата на европейската кръстословица”[15]. Твърди, че никога не е изкарвал прехраната си с физически труд. В анатомията на набоковата екзистенция има откровена патология. Гърбът е главният орган на истинския читател, докато въображението е или мускул на душата, или форма на паметта, Психея или Мнемозина.

Набоков ни предоставя три съвършено самостоятелни (но все пак с общи мотиви) версии на автобиографията си – две на английски, „Убедително доказателство” (1951) и „Памет, говори” (1967), както и една помежду им на руски, „Други брегове” (1954), за която пише, че предлаганата книга се отнася към английския текст както ръкописните букви към курсива, или както се отнася към стилизирания профил гледащото в упор лице[16], като в това число може да прибавим и последния негов роман издаден приживе, завоалираната автотекстуална биография „Виж арлекините!” (1974).

Случаят с двуезичието при Набоков не е безпрецедентен, но той е единственият изоставил първоначалния си език окончателно. В предговора към „Други брегове” захапва точно Конрад, за това, че преди да почне да пише на английски, използвайки всичко наготово, не е оставил никаква следа в родната си полска литература. Набоков смята за пошлост всичко, което не съотвества на неговия вкус. Следователно – почти всичко и всички, със завишено внимание към двама: виенският шарлатанин и бърборко Фройд[17] (който е имал над 30 Нобелови номинации за физиология или медицина, както и една за литература, по препоръка на близкия му приятел Ромен Ролан) и третокласният писател и автор на полицейски романи Достоевски (романът „Отчаяние” е ритуално убийство на целия Достоевски[18], когото при всеки удобен случай Набоков е принизявал). За този ексцентрик, докосващ ръба на лудостта е нещо съвсем в реда на нещата да унищожи автор или произведение, след което от отломките да съгради изцяло нов свят.

Ден след десанта в Нормандия Набоков се натравя в едно кафене, като за него това е събитието с главна буква, преди да получи американски паспорт през 1945 г.

Никога не го е интересувало бъдещето на човечеството, политиката или литературата на социалния коментар. По това време излиза книгата му за Гогол, в която дебело подчертава, че литературата е феномен на езика, не на идеите. Междувременно сключва договор с ,,New Yorker” през 1944 година, който ще остане в сила повече от 30 години, преди да започне да сътрудничи и на „Playboy” (само защото списанието плаща много повече от другите).

През 60-те години Набоков пише предговори за американските издания на своите руски книги, често представящ се за крайно скучен писател, отколкото всъщност е. Добавя посвещения на жена си, негово alter ego, които ги няма в първите издания на книгите му (Вера изтръгва от ръцете на съпруга си черновата на „Лолита”, малко преди да я захвърли в пещ за изгаряне на отпадъци). Набоков прави от писането си семеен бизнес, в който всички са замесени, без изключения. Синът превежда от руски на английски, докато съпругата редактира черновите му.

През 1969 г. американските издания оставят празни карета, чакайки новини от Стокхолм за евентуален Нобел на техния сънародник, но напразно. За Елиът (мъжа, разбира се) Нобеловата награда е билет за погребение, за Набоков - черни трупове на удушени думи.

 

Следва продължение...

 

Бележки

[1] Набоков, Вл. Прозрачни неща. С., 2011, с. 97.

[2] …през детството предстоящият сън бе за мен като палач с маска, с брадва в черен калъф и с добродушно – безсърдечен помощник, на когото безпомощният крал прехапва пръста. – Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., 1989, с. 371.

[3]Писателят би трябвало да унищожава безмилостно своите ръкописи след публикуването им, за да не могат те да въведат в заблуждение академичната посредственост и да ѝ позволят да мисли, че като изследва бракуваните (отхвърлените) текстове, тя ще може да разкрие (да размотае) тайните на гения. – Шаховская, З. В търсене на Набоков. С., 1995, с. 7.

[4]…беше от онзи рядко срещащ се вид писатели, които знаят, че след тях не бива да остава нищо друго, освен съвършенството – тоест отпечатаната книга – и че нейното действително съществуване е несъвместимо с това на нейния призрак, тоест суровият ръкопис, излагащ на показ недостатъците си като отмъстителен дух, който носи под мишница собствената си глава… – Набоков, Вл. Истинският живот на Себастиан Найт. С., 2006, с. 39.

[5]Не ребра – болка, ад е / в изтерзаната гръд – / зная: руските струни / в мойта лира болят. – Набоков, Вл. Странник божий. Прев. Н. Христозов. С., 1999, с. 103.

[6]Първата лека пулсация на „Лолита” ме прониза в края на 1939 или в началото на 1940 година в Париж, на улица Боало по времето, когато ме бе приковала на легло сериозна криза на междуребрена невралгия. Доколкото си спомням, началната треска на вдъхновението бе свързана по някакъв начин с вестникарската бележка за маймуна от парижката зоологическа градина, която след много седмици умилкване от страна на някакъв учен нахвърляла с въглен първата рисунка, изпълнена от животно: тя изобразявала решетката на клетката, в която било затворено клетото същество. Подтикът не беше свързан тематично с последвалия ход на мислите, обаче от него произлезе прототипът на сегашната книга: един разказ от трийсетина страници със заглавие „Вълшебник”. Написах го на руски, тоест на езика, на който пишех романи от 1924-та… – Набоков, Вл. Лолита. С., 1991, 348-349.

[7] Набоков, Вл. Под знака на незаконородените. С., 2009, с. 21.

[8]…още тогава изпитвах непреодолимо отвращение към всякакви групировки, съюзи, обединения, дружества. – Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., с.423.

[9] Скръстил ръце на гърдите и подпрян на лявата греда, си позволявах разкоша да затворя очи и в такова положение слушах плътното биене на сърцето си, усещах слепия ръмеж върху лицето си, чувах звуците на все още далечната игра, мислех за себе си, за екзотичното същество, преоблечено като английски футболист и пишещо стихове на никому неизвестно наречие за презморска страна. – Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция, С., с.463.

[10]Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция, С., с.462.

[11]„Ако литературната техника на Сирин може да се определи, то вътрешните тенденции на неговото творчество са многостранни и често пъти противоречиви. Към всяка негова книга трябва да се „аклиматизираме”, неговата авторска забава е да ни побърква: когато помисли, че сме свикнали с неговата ирония и скепсис, той си позволява нежна усмивка.” – Шаховская, З. В търсене на Набоков. С., 1995, с. 107.

[12]Няма как подобен пасаж от предпоследния шести том от „По следите на изгубеното време” да е убягнал от зоркото око на Набоков: ,,Пред вратата на Албертин намерих някакво бедно момиченце, което ме гледаше с големите си, широко отворени очи, и имаше такова благо и мило изражение, че го попитах дали не иска да дойде у дома, досущ както бих постъпил с някое куче, в чийто поглед се чете преданост. Тя изглеждаше доволна. Вкъщи я люлях известно време на коленете си, но скоро присъствието ѝ, което ме караше прекалено силно да усещам отсъствието на Албертин, стана непоносимо за мен. И аз я помолих да си иде, след като ѝ връчих банкнота от петстотин франка. При все това обаче, скоро подир туй, мисълта да имам друго момиченце край себе си, да не оставам никога сам, без помощта на някое невинно присъствие, стана едничката мечта, която ми позволи да понеса мисълта, че може би преди да се върне, Албертин щеше да остане известно време далеч.” – Пруст, М. Изчезналата Албертин. С., 2010, 22-23.

[13] Poems and Problems (1969).

[14] Преди да се сдобие с печалната си слава на губещ в „мача на века” от Боби Фишер, изигран от Тоби Магуайър в преобладаващия набоковски мизансцен на „Pawn Sacrificе” (2014), този общ гроб за спане – хотелските стаи, Борис Спаски фактически е първа дъска на СССР в не по-малко паметния бутафорен сблъсък срещу Останалия свят, спечелен от Съветите две години по-рано, в „годината на Солженицин” (1970). За Набоков съперничеството в шахматните задачи не е между белите и черните, а между автора на задачата и въображаемия събеседник (също като в произведенията на писателското изкуство истинската борба се води не между героите на романа, а между романиста и читателя), затова до голяма степен ценността на задачата зависи от броя и качеството на „илюзорните решения”Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., 1989, с. 474.

[15]Веднъж през двайсетте години съставих за „Рул” нещо ново – главоблъсканица като тези, които се появяваха из лондонските вестници – и тогава измислих новата дума „крестословица”, която така бързо навлезе в ежедневието. – Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., 1989, с. 470.

[16] Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., 1989, с. 306.

[17] …категорично отхвърлям фройдовщината и цялата ѝ назадничава средновековна основа с маниакалното ѝ ровене за полова символика, с мрачните ѝ ембриончета, които дебнат от природните си засади мрачното родителско съвкупление. – Набоков, Вл. Други брегове. – В: Покана за екзекуция. С., 1989, с. 308.

[18] „Всички романи на Достоевски биха могли да се нарекат Престъпление и наказание…” – Пруст, М. Достоевски. – В: Против Сент Бьов и други есета. С., 2012, с. 310.