II

 

Люлката се поклаща над бездна.[1]

 „Други брегове”

 

Владимир Набоков е роден на 10-и, 22-ри или 23-ти април 1899 г. И това не е първоаприлска шега. Април е най-жестокият месец, той изтръгва люляци от мъртвата земя, размесва спомен и желание. Вместо градове като при Омир, тук няколко дати претендират на сляпо за свое място под слънцето на историята. Въпрос на стил.

Самите предпочитанията на Набоков клонят към предполагаемата рождена (и смъртна) дата на Шекспир, Световен ден на книгата и авторското право, пренебрегвайки астралната компания на Кант, но най-вече на ноуменалния си съименник Владимир Илич.

Като потомствен дворянин, Набоков израства заедно с по-малките си двама братя и две сестри в голяма розова триетажна гранитна къща (понастоящем музей на писателя) на първата улица в Петербург оборудвана с електрически фенери. Там са се намирали Италианското и Германското посолство, а в непосредствена близост до нея в края на 1916 г. се е случило знаковото убийство (или убийства?) на Распутин. Бил е разглезено болнаво дете (детето, което семейството очаква през 1898 г. се ражда мъртво) с безоблачно детство над бели нощи, предразположено към леки, но неизлечими слухови или зрителни халюцинации[2]. Страдал е от болестта на меланхолиците, подобно на Ницше (който е търсел спасение в горчивия хлоралхидрат[3]), но все пак е заспивал мъчно с английска приказка преди лягане – „Робин Худ” или „Червената шапчица” („Little Red Riding Hood”).

Владеел е английски от люлчините си дни (първата му няня е била англичанка), научавайки се да говори и брои почти едновремено, а френски – от петата си година, макар че рядко е смятал този език за преимуществен в творчеството си. Увлича се по английски ентомологични списания, откривайки в природата това, което за други е гонене на вятър без сакче за пеперуди[4]. Райската градина за него била британска колония. До шестгодишна възраст не знае руската азбука, а единствената дума, която е могъл да прочете била какао и по ирония на съдбата Набоков издъхва вследствие на бронхиален колапс в швейцарска болница, носеща името „Нестле”. Макар и в постоянен диалог с руската традиция, смяната на езика при Набоков, лична трагедия, която не може и не бива да засяга никого, е била от чисто естетически характер. Той просто е един от езиците му, на който са написани по-малко глупости, отколкото на другите езици, ако се доверяваме на Бродски.

Единственият близък роднина на писателя по майчина линия и майстор по разгадаването на шифри от пет езика бил вуйчото Василий Рукавишников, аристократичен лаик, който след неочакваната си смърт през 1916 г. завещава на любимия си племенник състояние от близо един милион рубли и предназначеното за рано починалия му първороден син (конфискувано) имение. Набоков за щастие не е подозирал за метаморфозите му в общежитие, училище и накрая в совхоз (нещо като съветското ДЗС), но дебело подчертава и това е твърдата позиция на прокуден и самотен цар (Solux Rex[5]), че неговото несъгласие със съветската диктатура ни най-малко не е свързано с имуществени въпроси (да повторим, Simon says), а с една особена хипертрофия на мъката[6].

В началото на новото десетилетие Набоков постъпва в може би най-скъпото и престижно от всички (мъжки) частни училища в Русия – Тенишевското, основано в годината на раждането му. Няма как да не са съществували класови разделения и над мекотелите интелигенти (по израза на също тамошния възпитаник Осип Манделщам, в чийто клас е имало от умерен мистик до специалист по храчки) да не са властвали децата на преимуществено привилегированите родители. Като едно мъчно, своенравно, до прекрасна крайност разглезено дете Набоков по-скоро е бил от вторите[7], разполагайки с личен шофьор в ливрея, който го е карал до училище с дълга черна лимузина от ролсройсово потекло. Блаженството и завистта са числителят и знаменателят на дробта, наречена щастие, според „англичанина” (негов прякор) Замятин.

Някои от предметите не са били от най-популярните през онези години. Изучавали са се политикономия (без капитални посвещения до Дарвин), геология и астрономия, като за целта е била оборудвана неголяма обсерватория, чийто купол се е забелязвал и с невъоръжено око още преди картечната година, както я нарича Набоков.

По време на извънкласните си занимания у дома Набоков взима уроци по бокс, фехтовка и изобразително изкуство, като един от учителите му е бил известният градски пейзажист Добужински. След години Набоков косвено го забърква в скандал с американския си издател на „неудовлетворителната” и написана на английски книга за Гогол, предлагайки вместо портрет на писателя, да се помести рисунка на нос, чиято работа да се възложи на Добужински, също емигрант оттогава. Ако изкуството е прозорец, то е само нарисуваният, ще напише Шкловски.

Читателските си навици напълно нормалното триезично дете придобива между 10 и 15-годишна възраст, когато е бил най-активният му период. Следвайки начертаната от изучаването на езиците посока, Набоков започва първом с Кийтс и По, преминава през Флобер, Верлен и Рембо, докато най-накрая се озове на родна земя до Толстой, Чехов и Блок. В по-зрял етап от живота си посяга към Пруст и Джойс, а вече в Америка, към не съвсем първокласния Елиът и второкласния Паунд, се отнася хладно, според относителната скала на безразличието.

            През 1916 г. Набоков съставя книжка с 68 недодялани юношески стихотворения за разлъки и раздели, която ще се окаже единствената негова издадена приживе в Русия, съпътствана от категорична авторова забрана да се препечатва по-късно не само изцяло, но дори и избрани места. Това едва ли е било мечтаното литературно начало[8] за прохождащия млад поет, изразяващ моментните си трепети към завоалираната „Тамара”, псевдоним с цветовите нюанси на истинското ѝ име, както я нарича в автобиографията си[9]. Името ѝ е Валентина Шулгина (или Машенка от дебютния му роман) и с нея Набоков се запознава, когато тя е на 15, а той на 16 години.

За Набоков загубата на любимата ще се окаже равнозначна на безвъзвратно изгубената родина. Или обратното. В театралните зали преди редовните представления вече изпълнявали химните на държавите-съюзнички вместо началните увертюри и когато през ноември 1917 г. 18-годишният млад безделник с бомбе и ретроградно бастунче под ръка напуска Петербург, за да търси заедно със семейството си убежище в Крим, едва ли е предусещал мащабите на случващото се.

Като министър на правосъдието във временното кримско правителство бащата на Набоков е бил в болшевишкия списък от депутати, които е трябвало да бъдат разстреляни. Демокрацията означава просто репресирането на хората от хората в името на хората. Глас от бездната на политическото, един от парадоксите на Оскар Уайлд[10].

Семейството напуска полуострова с малкото мръсно гръцко корабче „Надежда”, претъпкано с бежанци и превозващо сушени плодове. Революциите освен всичко друго раждат и вегетарианство. Като подарък за двадесетия рожден ден за най-големия им син ги стоварват след двудневен престой под карантина на пристанището в Пирея, откъдето ще се отправят на север до крайната цел на това пътуване – Англия и университета в Кеймбридж.

            Набоков споделя, че поради душевен мързел, приспан от омаята на житейската суета[11] не изпитвал ни най-малък интерес към историята на мястото[12], където ще учи в продължение на 3 години – от октомври 1919-а до юни 1922-ра, няколко месеца след убийството на баща му в края на март. Репутацията на Тенишевското училище му позволява да кандидатства без приемен изпит, макар изискванията и редът да са се отличавали с либералната си строгост (каната с вода нощно време е замръзвала, понеже не е било прието спалнята да се отоплява). С оглед на по-ранните си увлечения Набоков е приет в катедрата по зоология (предвиждаща и лабораторни вивисекции), в специалност, която така и не завършва. Не закъснява и първата му научна статия за пеперудите, но руските размисли върху преживяното оттогава се пооглеждат за хуманитарния профил на френската и руска филология (Сергей[13], първоначално стипендиант от Оксфорд и бъдещ преводач в Берлин, ще завърши същата специалност като брат си в Кеймбридж). Набоков изтъква, че най-засуканата задача по време на цялото си следване в Кеймбридж е била да опише градината на Плюшкин, същата градина, която Гогол толкова живописно е отрупал с всичко, каквото е насъбрал из ателиетата на руските художници в Рим[14].

По същото време семейството се установява в Берлин, който през 20-те години, освен с хиперинфлация, разкайващи се декаденти и политически убийства се слави и с това, че на мястото, където другите градове имат душа, има дупка[15]. Новият дом на Набокови, неразличим куфар в емигрантската чакалня, става едно от средищата на бързорастящата руската диаспора, като измежду посетителите се е мяркал дори самият Станиславски.

Всеизвестен факт (не само заради екзотиката на видовете) е, че руснаците живеели в близост до градската зоологическа градина (Zoo). По улиците, където паметниците приличали на забравена посуда, е било невъзпитано да се говори високо на руски, понеже самите немци общували шепнешком. На случайна смълчана сергийка след време Набоков ще се натъкне символически на рядка находка, томче на „Война на световете” от най-големия романтик и вълшебник на нашето време Хърбърт Уелс[16], с отличителния ex libris, част от разграбената, но оцеляла библиотека на баща му, която не отива за свиване на цигари на празноглави болшевики.

Вечерта на 28-и март 1922 г. в залата на Берлинската филхармония звучат актуални мелодии на обтегнати политически струни. По време на сказката, в опит да предпази стоящия на трибуната оратор, Владимир Дмитриевич Набоков ще бъде убит в упор, от изстрел в гърба, предназначен за либерала (и бивш преподавател по история в Софийския университет) Павел Милюков.

Бунин, Куприн и Мережковски ще напишат некролози за него.

По същото време нищо неподозиращият Набоков ще чете „Италиански стихове” на вече покойния съпруг на най-голямата дъщеря на Менделеев, наслаждавайки се на пролетната си ваканция в Берлин.

 

„Поп, дама, вале”

 

Берлин става непоносим за съкрушеното руско семейство и то заминава за Прага в края на 1923 година. Примамено е от неголямата финансова помощ на правителството, която могат да получават само емигранти, живеещи в границите на новосформираната Чехословашка република. Набоков остава под чуждото берлинско небе сред прозрачни, плоски фигури от целофан[17], нямащи помен от човешки взаимоотношения помежду си. Сплинът е чувството, което съответства на перманентната катастрофа. Сплинът полага векове между настоящия и току-що преживения миг[18]. 

Набоков претърпява мимолетен годеж с братовчедката на съквартиранта си (друг white russian) от Кеймбридж, на която е искал да посвети втората си поетична книга. Постъпва временно на работа в немска банка, тъй като е трябвало да подсигури що-годе някакъв доход за годеницата си (от заможно семейство). Престоят му там обаче едва ли напомня по нещо дори на герой на Кафка, а след шест месеца годежът се разтрогва по настояване на родителите ѝ.

Някъде по това време Херман Хесе ще се откаже от националността си, а вече бъдещата съпруга на Набоков от еврейски произход ще откаже да свали маската си на благотворителен бал, където се запознават за първи път. Излизайки от кметството буквално с празни джобове, през пролетта на 1925 година Набоков и Вера (с моминска фамилия Слоним) сключват брак, който ще просъществува повече от половин век. През есента за два месеца той завършва първия си роман „Машенка” (с епиграф от Пушкин) или „Щастие”, както е работното му заглавие, излязъл година по-късно. Появил се е „нов Тургенев” за ужас на появилия се. Подписан екземпляр вече пътувал към Бунин, с когото се запознават чак след удостояването му с Нобелова награда през 1933 година, отегчено вечеряйки в скъп ресторант[19].

Появата на „Машенка” (която не се появява в романа, освен ретроспективно) не  стряска призрака на нищетата, бродещ около още младото емигрантско семейство. Оскъдните случайни хонорари не стигат за никъде, докато някъде в Берлин Набоков усърдно дава уроци[20] по английски, френски и тенис. Изявявал се е и като боксов спаринг – партньор, а освен с преводи, включително търговско описание на кранове, антрепреньорни кабаретни поръчки и рецензии, в една от които пише по адрес на „любимия” си Пастернак[21], че музата му страда от базедова болест, припечелва и като статист във филми, по 10 часа на ден, продавайки неведнъж сянката си, както главния герой в дебютния му роман[22]. Напълно вероятно е, макар и недостигнали до нас, тези (неми) филми да са се придържали към актуалната експресионистична стилистика за времето като „Кабинетът на доктор Калигари” (1920) на Роберт Вине, „Доктор Мабузе” (1922) на Фриц Ланг или „Страстите на Жана Д’арк” (1928) на Карл Теодор Драйер[23], с участието на клиничния безумец Антонен Арто. Светът на киното ще бъде основен лайтмотив в берлинския период на Набоков, отразен най-ярко в трите „немски” романа „Поп, дама, вале”, „Смях в тъмното” и „Отчаяние”, които по силата на съвпадението ще се окажат и първите му екранизирани произведения след „Лолита”, съответно през 1968-а, 1969-а и 1978-а година, като Джина Лолобриджида, Ана Карина и Фасбиндер са някои от замесените имена в тези продукции.

В предговора към английското издание на „Поп, дама, вале” Набоков пише, че би могъл да пренесе действието на романа си в Румъния или Холандия, но доброто познаване на топографията и духа на времето в Берлин са били определящи за неговия избор. Идва момент от живота на твореца, когато той престава да има нужда от родината си. Като онези същества, които първо живеят във водна среда, а после на сушата[24]. Амфибии, родени от пяната на дните в емиграция. С всяка нова книга Русия (приблизително една шеста от сушата на света) се отдалечава все повече от него.

В началото на 30-те Набоков осъществява първите си публични четения в Париж, като по спомени на очевидци е четял великолепно, без излишно театралничене. Интересът към него се усилвал. Излязъл е третият му (шахматен) роман „Защита Лужин” (1930), където думите – бедни роднини на истинските слова, временно запълват пустотата[25], последван от силно биографично наситения четвърти – „Подвиг” (1932), мяркал се по прашните чекмеджета на историята сред подострени моливи, дълги колкото живота и като „Романтичен век”. Изненадващо обаче следващият пети роман на Набоков е забелязан от английско издателство, което поръчва превод, за който авторът не е и подозирал. След като препрочита кинематографичния си „роман-сценарий”, той остава крайно разочарован от качеството на текста, променяйки изцяло имената на всичките си герои, дори и заглавието. „Камера обскура” (1933/1936) се появява като „Смях в тъмното” (1938). Първият опит на Набоков да пише проза на английски се оказва автопревод[26]. Прищявка на библиофил, нищо повече, която намира място в прощалния послеслов на „неговата Лолита” и зеления руски литературен език през 1965 година[27].

През 1934 г. се ражда Дмитрий Набоков – единственото дете на света, научило руски на основно ниво, с помагала и всичко останало, от Владимир Набоков[28]. Месец след месец битовите условия стават все по-тежки. Семейството обмисляло необходимостта от ново местожителство, тъй като Вера губи работата си като секретарка във фирма с неарийски собственици (по силата на родовия закон синът ѝ също е евреин). Ситуацията още повече се влошила, когато убиецът на бащата на Набоков, крачещ свободно с нацистка униформа, е назначен в хитлеровото министерство на емиграцията.

Преди да напусне Берлин през 1937 година, където от мъглата на демократичната киша стърчат все същите ботуши и каска[29] Набоков издава още два романа – вдъхновеният от криминалната хроника „Отчаяние” (1934), чийто френски превод е забелязан от още младия непогнусен Zeitgeist метеоролог Сартр и кафкианският „Покана за екзекуция” (1936), първият негов руски роман, преведен на английски през 1959 г.

През 1938 г. вече в прокълнатия Париж Набоков публикува последния си роман, който пише на руски, съпроводен от един от най-шумните скандали в историята на руската емигрантска литература (героинята в него е руската литература) – отхвърлената в романа и непубликувана в действителност четвърта глава от „Дар” – биографията на канонизирания от Ленин Чернишевски. Какво да се прави? Животът имитира тъкмо онова изкуство, което осъжда. Замисълът на творбата, заемаща централно място в руската проза на Набоков, зрее дълго и се реализира без строга последователност, като на няколко пъти ръкописът е изоставян. Няма как да не ни направи впечатление, че издателските перипетии се явяват генерална репетиция за нещо, с което той ще се сблъска по-късно, още повече че тук се натъкваме и на една история от истинския живот, „Лолита” вкратце[30], която ще предопредели неговата американска одисея. „Дар” е първият цензуриран (отчасти) роман на Набоков.

В „NY Times” излиза статия, в която той е споменат като един от най-ярките съвременни романисти, на който не му се намират чифт прилични панталони, ще допълни иронично Набоков в едно от последните писма до майка си.

Набоков пропуска нейното погребение в Прага, поради липса на виза[31]. Вече нищо не го е задържало в Европа, предизвикваща единствено отвращение по думите му. След няколкомесечни ходатайства, молби и разправии успява да мушне подкуп за издаването на нужните документи, с които семейството е трябвало да отплава към Америка.

В личния си багаж покрай бельото и гащите на Питагор Набоков ще пренася и два ръкописа - един (готов роман) на английски и един на руски (последното нещо, което пише на този език), който чете пред група приятели през една от нощите, когато парижани са затъмнявали лампите си със синя хартия като превантивна мярка срещу евентуалните бомбардировки.