IV

 

...когато решава математическа задача,

човек първо отстранява някое от числата,

за да работи по-свободно, а после го връща

в утробата на развръзката.

„Вълшебникът”

 

Набоков заминава със семейството си за Америка с твърдото убеждение, че ще е завинаги. На 28.05.1940 г. пристигат в Ню Йорк с френския параход „Шамплен”, който ще бъде потопен от немско торпедо на следващия си курс. Есента на същата година започва да сътрудничи безвъзмездно на най-големия музей по естествена история в света, а по-късно работи и в музея по сравнителна зоология в Харвард, като и на двете места пазят събраните от него колекции от пеперуди.

Преди да сключи едногодишен договор с Уелзли в края на септември 1941 година, където води занятия по руска литература и граматика, през месец май Набоков е поканен да преподава в лятна школа на Станфордския университет в Калифорния като двуседмичното пътуване дотам се оказало pro bono – на една от бъдещите му студентки се е намирало свободно място в колата ѝ. Чел е лекции в женски клуб, какъвто се среща в „Лолита”, дори е говорил за Пушкин в черен колеж, спирайки се на абисинските му предтечи, което аудиторията приела с възторг.

В края на годината Америка официално влиза във войната, след нападението над Пърл Харбър. Крайно неблагоприятен литературен климат, но уви, точно тогава Набоков публикува в напълно губещо издателство първия си роман на английски език „Истинският живот на Себастиан Найт” (1941), писан в банята[1] както Пушкиновия „Борис Годунов”, върху специално пригодена дъска в парижката си квартира. Същото издателство поръчва няколко руски преводи, включително и книга за Гогол (1944)[2], с която започва американският период в творчеството на Набоков. В началото е молил американци, към които изпитвал симпатии, да редактират евентуалните лексикални и граматични неточности, оплаквайки се от своята скованост, когато е трябвало да използва някой идиом или жаргонен израз[3]. 

През 1947 г. излиза „Под знака на незаконородените” [4], първият (антиутопичен) роман, който пише на английски в Америка, хронологично ситуиран след „Фермата на животните” и преди „1984” на посредствения Оруел, чиито съпоставки много огорчавали Набоков[5], а от 1948 г. до края на американския си престой той е назначен на щатно място като преподавател в Корнелския университет, Итака, Ню Йорк.

Дори и зад катедрата Набоков си оставал писател, остро субективен, еретичен рушител на лъжекумири, никога неимпровизиращ. Всяка лекция съществувала в писмен вид, листовете се подреждали незабелязано в аудиторията, а докато лекторът четял, възниквало усещане за непринуден разговор. На самия Набоков било досадно година след година да повтаря един и същ текст, като предложил да запише лекциите си на магнетофонна лента, а със студентите да провежда само семинари и колоквиуми, но идеята не се приела. Едно от малките неща, които знаем с биографична сигурност за Томас Пинчън (който спечели Нобелова награда за литература през 2018 година, но никой не разбра) е, че като студент през 1957 г. е посещавал редовно курсовете на Набоков, още тогава в светлините на прожекторите покрай непубликуваната „Лолита” в Америка.  

Щом се появявал в аудиторията обявявал, че при него е забранено да се говори, да се четат вестници и да се спи. Разделял двойките, ако е имало такива, докато по време на изпит посещението до тоалетна се удостоверявало само с медицинска бележка. Без изчерпателно познаване на разглежданите текстове изпитът не би могъл да вземе никой и никога. Имало е случай, когато Набоков е предлагал студент за изключване, задето е дръзнал да проведе семинар за празнословния журналист и импулсивен комедиант Достоевски. В лекциите си Набоков не обелва дума за съня на Свидригайлов или за изповедта на Ставрогин. Порнографията се стапя в многоточието, както пише Виктор Ерофеев[6].

В края на 1953 г. Набоков финализира чернова, започната някъде около 1947 г. и носеща работно заглавие „Кралство край морето” (отглас от Едгар Алън По, наред с всички други намигвания). Историята ни връща обаче още по-назад. Един от двата ръкописа (руския), които Набоков пренася от Европа в Америка, се явява нещо като ескиз, пра-Лолита, но оставяйки недоволен от творбата си, той я унищожава или поне така си мисли. „Лолита” е реконструирана по спомен, не на базата на случайно появилото се шкарто, публикувано по-късно като „Вълшебникът” – завършен къс красива руска проза, точен и проникновен[7]. За Лукреций буквите са атоми в постоянно движение и в резултат на това, когато определен брой атомни ядра заедно с телохранителите си, електроните, се озоват близо едно до друго и оформят „система”, се оказват неспособни по природа да заемат каквато и да било случайна конфигурация[8]. Било е писано да пребъде.

Откази валят един след друг. Четири американски издателства не пожелават да публикуват аморалната „Лолита”[9] – последният пирон в ковчега на сантименталната романтика. Набоков твърдо бил решил да печата книгата си под псевдоним, тъй като идеята за анонимно публикуване не била валидна, законът не разрешавал подобно нещо.

В крайна сметка той се осмелява да предостави някъде ръкописа си и през есента на 1955 г. парижкото неголямо издателство със съмнителна репутация „Олимпия прес”, предоставящо на пазара главно книги, написани на английски, които поради цензурни затруднения не могат да се появят в Англия или Америка, публикува „Лолита” в две тъмнозелени томчета. Друг избор не е имал. Каталожна компания на малката нимфетка правят маркиз дьо Сад, Оскар Уайлд, Жан Жьоне, Самюъл Бекет, Уилям Бъроуз, Хенри Милър. Издателят Морис Жиродиа много искал романа да излезе по-рано, през лятото, тъй като знаел, че купувачите ѝ ще бъдат американски и английски туристи. Случайно един (зелен) екземпляр попада в Греъм Грийн, който посочва „Лолита” като най-хубавата книга за изминалата година в рецензия за лондонски вестник. Най-добрата реклама винаги идва от нищото и целият тираж бива изкупен за броени дни, последвана от официална забрана за преиздаване.

Първи преводи на романа се осъществяват в Дания и Швеция през 1957 година, в Холандия през 1958-а и чак тогава в Америка, като нито един от досегашните романи на Набоков не става бестселър до появата му. „Лолита” излиза на точното място, в точното време. На Удсток не четат „Лолита”, документирано е.

Няколко месеца преди официалната премиера на „Лолита” в Америка излиза неговият четвърти (най-лиричен) роман на английски „Пнин” (1957), съдържащ много от личните преживявания на самия автор като преподавател в университетските среди. Романът е изграден по начин, който подклажда желанието ни да съзрем комичния, гротесков, но сърдечен професор Тим Пнин, „истинската фикция”, която да противопоставим на мнимата фикция на надменния и злонамерен разказвач[10].

Едновременно с публикуването на ,,Пнин” Набоков работи и по своите остро полемични коментари от близо 1500 стр. към неговия образцов „Евгений Онегин”, считайки се е за единствен негов достоен интерпретатор както в полето на превода, така и на целия Пушкин, масово четен през идеологическия крив макарон на официозното съветско литературознание. Когато работата е начената, той обосновава потребността от нова версия на „Онегин” с обстоятелството, че и най-тромавият буквален превод е в пъти по-полезен от хубавата парафраза, а терминът „буквален превод” е тавтология. Великата поезия е непреводима и всички цветя са изтръгнати от корена си. Шатобриан е превеждал дума по дума Милтън и счита превода си за връх в неговото изкуство.

Месец след американското издание е сключен договор за екранизирането на скандалната „Лолита”, последвано от скандално лошата ѝ филмова версия (по думите на Данило Киш[11]). Първоначално Набоков се отнася скептично към подобна идея, като се дистанцира от бъдещата съблазнителна високоплатена холивудска продукция.

Пишейки по-късно сценария, номиниран за „Оскар” (който както все недостижимата Нобелова награда ще му се изплъзне под носа, макар иронията тук да произтича от това, че журито предпочита сценария на „Да убиеш присмехулник” по романа на Харпър Ли), той дори поставя нещо като вето да се снима дете, като предлага къде компромисно, къде на шега, да се намери някое женско джудже. В крайна сметка избраницата е Сю Лайън, която на 16 години, тоест отвъд горната граница, причисляваща я към нимфетките, ще спечели „Златен глобус” за най-добра (и може би единствената запомняща ѝ се) изгряваща женска роля.

Въпреки че в рамките на дипломатичния тон счита както актьорската игра, така и режисьорския почерк на Кубрик за абсолютно превъзходни, като убийството на Куилти и смъртта на Шарлота Хейз, Набоков не скрива разочарованието си от получения резултат. Сравнен с романа това е все едно да разглеждаш прелестен пейзаж през мрежа за комари[12].

До появата на нищожната, мелодраматична, фалшива, нескопосана книжка „Доктор Живаго”, „Лолита” е абсолютният номер едно в списъка на бестселърите, първата книга след „Отнесени от вихъра” (1936), която се продава в тираж от 100 000 екземпляра за няма и месец след отпечатването си в Америка. Набоков категорично забранява на тогавашния си издател да бъде споменавам редом до Пастернак в един и същ контекст. В самия край на 1959 година, вече в Европа, той излива мъката си в стихотворението „Какво ли нещо недобро съм сторил”[13], чиято първа строфа подражава на стихотворение от Пастернак, а първият стих е заимстван изцяло.

Набоков чете последната си лекция в Корнелския университет на 19.01.1959 година. Скандал след „Лолита” там не е последвал, нямало е и предложения за уволнение, като изключим едно запазено родителско писмо, в което чрез забрани и безпочвени опасения се акцентира върху вероятните бъдещи консултации на господин Нобков[14], както е наречен там.

На въпрос за какъв писател се смята, руски или американски, Набоков категорично отвръщал, че щом най-хубавите му книги (по негово мнение) са писани в САЩ и на английски, дори и паспортът му в случая е без значение – американски. 

V

 

Човешкият живот може да се сравни с човек,

който, под всевъзможни маски, танцува

около собствения си аз.

„Прозрачни неща”

 

На 29.09.1959 г. Набоков и Вера, които едва ли са планирали окончателно завръщане, отплават за Европа с френския лайнер „Либерте”, след като не са напускали Америка 19 години. Предвкусването на славата няма как да не е било главозамайващо, щом още капитанът кани автора на „Лолита” на коктейл, подпитвайки го туй-онуй за книгата, която най-вероятно не е чел.

Набоков пристига в Кеймбридж, за да изнесе лекция на неслучайно избраната тема за цензурата, съвпадаща с обсъждането на едноименния закон, като „Лолита” служи за аргумент и за либерали, и за консерватори, при парламентарните дебати, посветени на критериите за приличие в печата. Законът (за отмяна на цензурата) намира одобрение, а романът – лондонски издател.

Френското издателство „Галимар” също отпечатва „Лолита”, организирайки по този повод прием, на който освен журналисти, критици и писатели от парижкия бомонд, е поканен и самият автор. На него присъства и една стара близка познайница от 30-те години, поетеса и бъдеща мемоаристка на писателя, княгиня Зинаида Шаховская, чиято скорошна статия на френски („Набоков или раната на изгнанието”, писана под мъжки псевдоним) от август 1959 г. изглежда, че не се е понравила много-много на „новия” Набоков. Там той е сравнен с Хемингуей (съвременния заместник на Майн Рид), както и с друг нобелист, но от предходната 1958 година (автора на завоалирана болшевишка пропаганда). Дълбоко огорчена от срещата им, Зинаида Шаховская споделя, че в този настоящ момент е изгубила безвъзвратно приятеля си[15].

През пролетта на 1961 година Набоков и съпругата му се намират в Северна Италия, за да присъстват на оперния дебют на техния син и бъдещ бас с нелоша кариера Дмитрий – в ролята на Колин (философа) от „Бохеми” на Пучини[16]. По чисто стечение на обстоятелствата в тази опера дебютира и един никому неизвестеният до този момент тенор, изпълняващ партиите на Родолфо (поета) – Лучано Павароти.

Лятото е предназначено за лов на пеперуди в Швейцария, където семейството ще отседне в кокетно малко градче на източния бряг на добре познатото романтическо Женевско езеро – околоплодните води на „Франкенщайн”. В Монтрьо Набокови се натъкват на установилия се също там английски актьор от руски произход Питър Устинов (спечелил наскоро първия си „Оскар” за поддържаща мъжка роля в „Спартак” на Кубрик), който им предлага да предпочетат еклектичния лукс на хотел „Палас”, една от перлите[17] на швейцарската (сублимирана) Ривиера, напомнящ с високите си тавани, просторни салони и огромни канделабри за петербургските интериори от детството на писателя. През следващите петнадесет години от живота си Набоков ще остане тук.

Просто никога не би заменил свободата на своето изгнание с противната пародия, наречена отечество (както пише един от героите му[18]) или дори с нещо по-примамливо, като някой напълно звукоизолиран апартамент на последния етаж в Ню Йорк, без никакви крачещи чужди мисли над главата му.

Много бързо Монтрьо се превръща в свещено място за литературно пилигримство. Набоков е затрупан от новоизлезли романи, за които е помолен да напише по два-три реда, макар че в повечето случаи у него не предизвикват нищо друго, освен остро раздразнение. Пример: „Параграф 22” на Джоузеф Хелър. Появяват се и някои екзотични птици – двама биографи – един новозеландец, написал гигантски двутомен труд, обхващаш 1500 страници и един австралиец, провокирал написването на последния роман на Набоков, с когото след срещите им започват да общуват с писма, а по-нататък с адвокати. Но нека не изпреварваме събитията, както е казал осъденият на смърт, отказвайки вехтата, мръсна превръзка на очите[19].

През юни 1962 г. Набоков е в Ню Йорк, за да присъства на филмовата премиера на „Лолита”. Пристига с лимузина, сякаш самият той е таблоидна кинозвезда, а не бивш статист в загубени междувоенни неми немски ленти. В същото време, работейки над преводаческия си magnum opus, 4-томния, нямащ и намек за рима, „Евгений Онегин” в проза, предизвикал остра размяна на филологически удари по кокалчетата, Набоков пише паралелно поема от 999 стиха и четири пъти по-голям като обем коментар по нея, които пролетта на същата година ще бъдат включени в 13-я му роман „Блед огън”. Недоволен от продажбите на своя крайно оплетен и усложнен текст, той сменя издателството, като подписва убийствен не само във финансово отношение договор, задължаващ го да издаде 11 книги за период от 6 години (1967-1973). Читатели очакват нов бестселър, еротичен шедьовър от автора на „Лолита”.

Набоков подхваща старата песен на нов глас, убеден, че изтънчената пародия, каламбурът и алитерацията (шега на маниерната азбука[20]) са най-сигурният начин за постигане на оригиналност, започвайки от двете кратки римувани думи в заглавието[21] на най-големия като съдържание и най-амбициозен по замисъла си роман (семейна хроника, продължила осем десетилетия), в който всички щастливи семейства повече или по-малко не си приличат, докато всички нещастни повече или по-малко си приличат . За онези, които обичат интелектуалното спокойствие, е по-добре да изпият отрова, отколкото да четат Набоков[22]. Върху развалините на този жанр, обрасъл със срамежливи целувки, той е смятал да създаде нещо принципно ново, наливайки в старите сюжетни мехове младо вино. Първите осем глави от романа са публикувани в „Playboy”, най-подходящото за целта списание според Набоков. По-любопитното в случая обаче е, че няколко години след излизането на „Ада” вече прехвърлилият 70-те години писател е помолен да даде разрешението си за ползване на двe-три места от романа за подготвящата се нещо като антология на порнографски пасажи от знаменити писатели. Следва очакван отказ и нищо повече от възмущение.

Още преди да настъпи сезонът на политически чадъри, дъждът от похвали не стихва. Книгата стига до четвърто място в списъка на бестселърите в САЩ през 1969-а, изпреварена единствено от „Кръстникът” на Марио Пузо, „Синдромът Портньой” на Филип Рот и „Машина за любов” на Джаклин Сюзън. Въпреки високия си читателски рейтинг и словесна пиротехника, за „Ада” се говори като за най-прехваления роман на десетилетието. Самият Набоков се изказва сходно за писания 17 години от Джеймс Джойс „Бдение над Финеган” (една от най-големите несполуки в литературата), макар че лично авторът му подарява няколко фрагмента, части(ци), бъдещи кварки... от предстоящия за публикуване роман при срещата им в Париж през 1939 г.

През 60-те години Набоков е едно от най-коментираните имена на световната сцена, постоянно присъстващ в шортлистите за литературен Нобел. На 1-ви май 1969 г. „NY Times” излиза със статия, която завършва с гръмкото изречение, че ако той не спечели наградата, това ще е само защото тя не го заслужава. Prix Nobel? Non, ma belle. Наградата отива при отдавна френскоезичния  Бекет, който не желае да я приеме лично и моли издателя си да отиде вместо него. Инвалидният стол ще се пази за речта на Харолд Пинтър от 2005 г.  

Вече в средата на 70-те същото издание предлага на Набоков да проведе интервю със самия себе си, обхващащо всички основни теми в творчеството му. Набоков, който не щади от иронията си по адрес на марксизма, отвърнал, че замисълът е осъществим, стига да му се заплати по долар на дума, а не както на останалите по пролетарски половин[23] (долар). Не му е липсвало самочувствие. В началото на 20-те години във Ваймарски Берлин получава цели 5 долара за руската версия на „Алиса в страната на чудесата” (в неговия превод „Аня”[24]) от математика и приятел на малките момиченца Чарлс Латуидж Доджсън.

След публикуването на „Ада” в Холивуд се е обмисляла идея за нейното екранизиране от нашумелия покрай „Бебето на Розмари”[25] осъден нимфолепт Роман Полански, която обаче така и си остава мъртвородена. Едва ли на режисьора му е било до показване на кръвосмесителни блаженства след жестокото убийство на съпругата му (бременна в осмия месец) от „семейството” на Чарлс Менсън през август същата година. Momento mori. Бъдещето не притежава реалността на представата ни за миналото, нито на осезаемото настояще, то е реторическа фигура, привидение на мисълта, както ще напише Набоков в следващия си роман „Прозрачни неща”[26] от 1972 година.

Току-що приключил с френския си автопревод на „Ада”, приет хвалебствено от парижката критика и заемащ второ място в списъка на бестселърите, Набоков работи интензивно през зимата на 1975/1976 година над бъдещ роман, в който няма да има „аз”, няма да има „той”, а повествовател, чийто поглед сякаш се плъзва, на нищо не се спира, но непрестанно напомня на себе си[27]  и който според сина му Дмитрий е шедьовър в зародиш, чиито наченки на гениалност започваха, подобно на пеперуди от пашкул, да изникнат тук-там по неговите вездесъщи каталожни картончета[28], съобщавайки на издателя си, че е готов приблизително наполовина, но през лятото на 1976 г. творческият му устрем е прекъснат. Появяват се усложнения с белите дробове, хоспитализиран е за няколко месеца, за да се стигне до фаталния джулай, но втори, когато 78-годишният Набоков издъхва в болничната си стая в Лозана, сред постоянни възпаления под и около ноктите на пръстите на краката, предизвикани от хроничния му псориазис, трескаво работещ над последния си ръкопис „Оригиналът на Лаура”.

В изолационната му камера през последните години не е достигнал въздух, въпреки открехнатия прозорец, оставен за летенето на пеперудите. По време на един не толкова безгрижен лов в покрайнините на Давос през 1975 г. той пада по стръмен склон, получавайки от изумените туристи нехаещ присмех, а от хотелската управа остро порицание, заради размъкнати си шорти и влачещата се походка. Умирането е забавно.

            Кремират го. Полагат урната под семпла мраморна надгробна плоча, върху която ще прочетем името на покойника, годините на раждането и смъртта и една единствена дума на един от четирите официални езика в Швейцария:

 

Vladimir Nabokov, ecrivain, 1899 – 1977

... веднъж видяното никога не може вече да се върне в хаос[29].