На кого му пука за тъпия блейдрънър, за екшън героя от бъдещето, за бегача по острието от българския превод, дето не се знае даже човек ли е, що е?

На нас ни пука, разбира се. Зрителите сме, виновни, че часове наред трябва да гледаме как някой го бият, преследват, хващат го и пак го бият преди обрата. Ченге от бъдещето се е въвлякло в конфликт, грози го опасност от всички страни, а то, така да се каже, е откачило от лични проблеми. Стресът е взел връх, не го вълнува вече ни властта, ни полицията, към която е привързано в професионален дълг, нито пък го интересуват целите на маниакалната корпорация, за чиито агенти животът на репликанта не струва и пет пари. Пък и човешкият живот. Главният герой ту е андроид, ту е истински човек, ту пак е андроид, щото някой се ебава със спомените му; ебава се и с нашите подсъзнателни асоциации с класическите сюжети, където стихийно жадния за живот новоизлюпен индивид от дърво трескаво търси начин да се превърне в истинско момче. Съвсем нормално и в реда на нещата е такъв герой да пожелае да постави под изпитание и любовта на баща си, към когото изпитва диво, емоционално привличане. С този подход към представянето на събитията, могат да се откарат часове сюжет. Големият екран е проектиран да предлага куп вълнуващи обрати, докато ние феновете на Филип Дик, просто искахме да разберем дали отново ще стане въпрос за онази електрическа овца и проблемите на Декарт с нея.

Да, това е поредната снобарска статия, която твърди, че „книгата е по-яка от филма“. Тук обаче възниква проблемът, защото отскоро филмите са два и ние трябва да опитаме да уточним дали горното твърдение важи за “Blade Runner 2049” така, както сме го потвърдили за предишната екранизация на Ридли Скот.

През 1968 г. на бял свят излиза романът „Do the androids dream of electric sheep?” („Сънуват ли андроидите електроовце“) от вече световно утвърдения писател фантаст Филип К. Дик. Книгата се определя като научнофантастичен и философски роман. Със своите около двеста страници, това е кратко и наситено с внушения четиво, засягащо теми, които бързо го правят бестселър в един пред интернет свят, където романът с меки корици е изключително силна медия.

Темата на „Do the androids dream…“ изследва проблема за човешкото и неговите душевни различия с андроидската природа, където някак по условие се смята, че липсва способността за емпатия. Това впрочем е и част от условията свързвани с животните – индивид без душа, който не само не изпитва състрадание, а дори би могъл да бъде хищник. При всички положения това следва да се считат за програмирани или движени от инстинктите си агенти с неясни намерения.

Животното, репликанта, човекът…

Книгата наистина е брилянтна с нейните плътност и динамика. На страниците ѝ откриваме дребни, но важни детайли като високотехнологична религия, или пък емпатийните устройства, които симулират емоциите и преживяванията от естествения живот. В тази реалност по ред причини липсва пълния спектър на човешките преживявания; върху нея се е спуснало призрачно, постапокалиптично вцепенение и нищо чудно, след като светът е претърпял ядрена война, а хората са принудени да колонизират годни за живот планети от други галактики с помощта на андроидите.

Тук земната флора и фауна е заличена до такава степен, че притежаването на истинско, живо домашно животно е лукс и белег за благополучие. Бедните като протагониста Рик Декарт могат да си позволят единствено нещо електронно, нещо като електронна овца, понеже истинските такива са запазена, дефицитна стока за привилегированите класи. В книгата историята се развързва именно когато Декарт поема нова работа, за да може да си позволи истинска овца. Така той получава важната задача да открие и унищожи група от „дефектни“ репликанти, които са проявили собствена воля, развили са комплексен емоционален свят и сега са разбунтувани хищници, склонни да убиват хора. Един от основните проблеми, този за емпатията (отразен подобаващо в новия филм), е подсилен от съвсем основателните съмнения, че главният герой също може да се окаже андроид, макар в редица сцени да проявява емпатия към околните. Излиза, че границата между природите на човека и репликанта се размива съществено и „Do the androids dream…“ изважда на повърхността стария голям проблем за превъзходството на хората над всички онези видове, при които сме свикнали да вярваме, че липсва душевност. Така наречените зверове…

Причината да изброяваме всички тези детайли от книгата на Филип К. Дик е, че ги намираме за важни, докато те почти напълно липсват в първия “Blade Runner” филм. Дори да се споменават някъде в диалога или пък да са заложени като елементи в сценографията на филма, не ги откриваме в основата на сюжета, където те са заменени с блестящи за времето си (1982) визуални ефекти и екшън динамика, а да не забравяме и легендарния саундтрак на Вангелис.

“Blade Runner” не е толкова лош филм. Той бележи своите върхове в киното, а със сигурност е важен и за филмографията на Ридли Скот като режисьор. Въпреки всичко обаче, за феновете на Дик, “Blade Runner” винаги е бил разочарование поради плиткостта му спрямо книгата. Трябва да изпиша една кофа мастило, за да обясня как филмът хем е шит, хем формоопределящ фактор за вкусовете на милиони sci-fi фенове, живели през осемдесетте. Той е вълнуващ и в същото време, някак си от книгоманска гледна точка,е разочарование. Едно вълнуващо разочарование!

При всичко казано дотук идва ред на опита от октомври месец тази година, когато влязохме в киното с нагласата за нещо, което просто трябва да се изтърпи, а вместо него получихме три часово приключение в бъдещето с “Blade Runner 2049”. За наша радост това не бе досаден опит за интерпретаторски прочит, а продължение на историята разказана от Филип К. Дик в книгата. Новият филм борави с много от основните идеи на оригиналния текст, но форматът отново клони към мистериозния трилър, фокусиран върху конфликтите на героя в един, така да се каже, твърде турбулентен период от живота му.

Разказаното в “Blade Runner 2049” успява да насочи съвременния зрител към проблемите на съществуването му в един технологично усложняващ се свят, спекулиращ с реалната заплаха от ядрен апокалипсис. То борави със страха от сложността на съчетанието природа – технологии и неизвестността, които идват с новите етапи от развитието на човечеството. В бъдещето, когато самите опасности набъбнат и преминат определени граници на необяснимост, самият живот става твърде опасен и прилича повече на бреме, отколкото на дар свише.