Свободно Поетическо Общество

Библиотека "Концентрати":

невъзможни рецензии на възможни книги

Полина Видас

Human Insights

"Медитативни и плащещи.", Бхагавад гита.
Държа прасеца на малкия човек,
и съм напълно сигурeн,
че е направен от някой разумен;
не ръката, погледа, не говорът, дори –
прасецът. С мъх и микроскопични пори:
свидетелство, че сме направени от бог.
С лингвистично хладнокръвие разбирам,
че то е и било е просто,
даже имам доказателство:
ние сме направени от бог, 
както тази кула е направена от Лего,
както сме направени от атоми, от въглерод
и молекули, и от клетки,
умиращи на всяка стотна.
И малкият прасец
утре няма да го има,
няма да го има малък,
и няма да го помня малък,
утре ще бъде направен отново,
от вече вехнещи митохондрии,
от клетки неусетно  заблатени,
от по-пораснал бог,
от по-притихнал разум.
Скучае лесно разумът,
и хиперактивен е този бог,
с дефицит на вниманието,
той живее само в новото.
Бавно напуска старата кула от Лего.
Разпилява кубчетата.
Счуква ги на прах.
За да направи нови блокчета.
И нова кула.
И нов прасец.
Ей така играе той.
А стареещите ни остава
да го губим.

                     

 (Лингвистично доказателство на сътворението, Нова Скотия, 1998 г., превод: Стефан Кучера)

 

Открих този малко известен у нас канадски поет покрай реквиемните публикации на любимия ми Марк Странд. Фитцуилям е съвсем жив и всъщност много много по-млад. Но стихотворенията му са извън някакъв конкретен Тimeline – може да са от преди векове, може и да са на поколениeто Y. Oт време на време се мяркат издайнически марки и продукти от съвремието ни, което подсказва неслучайно занимание със знаците на консумеризма и неговите глобални болки. При поета, обаче, марките присъстват като неразривни импланти на космическото, сякаш той вярва, че всяко нещо, което човешкият мозък е успял да открие, дори пагубните продукти на най-скорошната индустриализация, които могат и в крайна сметка да доведат до края на вида ни, са оправдани и предположени по условие на свободното разумно същество. Стихотворенията на Фитцуилям напомнят любовно обяснение към финалния ядрен взрив, към възможния нежен апокалипсис на забавен каданс, който ще има своята красота.

Има много спекулации кой точно е Филип Фитцуилям, тъй като той никога не се появява пред публика, не дава интервюта, не споделя лични неща. И все пак фенстраницата му във Фейсбук има близо два милиона почитатели, а културните издания бръмчат от похвали и оплаквания за написаното от него.

Human Insights, в точен превод ‘прозрения за човешкото’, е термин в маркетинга, за който на български обичайно се използва  ‘потребителски истини’ (очевидно човешкото на български откровено е сведено до потребителското). Известни още като „малки данни”, тези истини са противопоставяни на „големите данни”, които бяха десет години последен писък на модата на дигитализацията и реално накараха хората да се чувстват постоянно подслушвани, но не и разбирани. Малките данни в човешките истини, като че ли ще се окажат ключов фактор да се осъществи действително дигитална индустриална революция на нашето време: емоционалната икономика. Икономиката, в която отпадъчния продукт „човешко мислене”, няма да пречи на оцеляването, както явно се получава, а ще впрегне мозъка в изучаване на собствената си ирационалност. Която, ако е анализирана правилно, ще ни помогне да проумеем защо американското общество е парадоксално живеещо в парализиращ страх и изолация. И какво всъщност означава това…

Фитцуилям брилянтно прозира ‘потребителя’ и построява цял паралелен свят от истини и наблюдения, които са били винаги скрити в банализирането си. Меланхоличен, дори аутистичен, но удовлетворяващ в болката си, защото в крайна сметка Фитцуилям е оптимист. Анонимният канадец си играе мистично с езика и неговото вещество, може би защото пише едновременно на френски и английски и това му позволява постоянно да поглежда отстрани оглозганите от употреба думи и конструкции. Езикът е ресурсът, в който поетът открива доказателства за смисъла на разпъващата се наникъде вселена, в която не можем да проумеем само спомен ли сме като звездите или сами се сънуваме.

…

 ‘Една разширяваща се Вселена не изключва наличието на създател, но поставя граници върху това, кога би могъл да си свърши работата’, Стивън Хокинг

Ако се заслушаш трудно,
ще чуеш как точно сега
в света вибрират аум,
гърлено милиарди души
на дюшеме, на татами, на рогозки, на пирони,
и звукът се улавя не по въздуха,
Шазам или електронен път,
и не по научните закони;
гласът им се намира в спомена ти,
за когато си отсъствал тук,  
и съзнанието ти е било само честотата,
с която се разбягват галактиките
в разширяващата се от ужас вселена,
бягаща от нещо много страшно,
и в безкрайността затихват техните асматични двигатели.
Когато е било съдът на космоса,
и в него е кънтяло ехото от първия спомен.
Аум е бил вторият звук,
(ако можеше да го чуеш с човешко ухо),
като звука на мозъка след тежка нощ,
като звука на пространството,
разпъващо се като балонче дъвка
след нечии отвъдни устни,
милиони светлинни години,
звука на милиарди гравитации,
звука на електрони и ядра във орбити,
звука на любовно засмукващи черни дупки,
звука на тъмната материя,
в която си пътувал хилядолетия и мигове,
звука отпреди да си харесаш бебе,
в което да те съберат и да те настанят.
Ако има там - това е неговият звук.
 
Няма дете, което да не пита: откъде дойдох
и къде ще отида после,
с пълна убеденост, че животът тук
е временен
космически автостоп.
И плаче, когато се опиташ да му обясниш.
А защо си мислиш, че можеш да му обясниш?
А защо си мислиш . Че знаеш по-добре от него.

                                                 

(Отвъд херца, Онтарио, 2014, превод: Стефан Кучера)

Още от Библиотека "Концетрати"