Пишеш ли, питат ме.
Дишам, ми идва да отговоря.
Виждам мазното червено петънце от консервата риба върху палеца на приятеля
как разгръща книгата стихове,
как то се оттича по външното ръбче на книгата,
как той го отбърсва,
как следата остава,
виждам:
в сипещия се сняг сврака каца на перваза на балкона,
докато с Гого правим упражнението за звуци и думи
(срещу него застанал 
казвам мъ-мъ-мъ мама, мъ-мъ-мъ момо, мъ-мъ-мъ мими
            бъ-бъ-бъ баба, бъ-бъ-бъ бебе, бъ-бъ-бъ буба
            дъ-дъ-дъ дядо, дъ-дъ-дъ додо, дъ-дъ-дъ дедал
            пъ-пъ-пъ папа, пъ-пъ-пъ пупав, пъ-пъ-пъ пепел
а той движи устни без да изважда глас
и понякога проговоря мимими или дидиди),
тя завърта опашка,
от дупенцето й пльосва лайненце,
отлита,
чувам:
една баба казва на друга в трамвая:
честно да ти кажа като жив затворник съм;
едно момиче – на друго седнали на Иван Асен да пият кафе:
после си легнах заспах и не се събудих, 
а то отговаря: егати;
шестгодишната Вики от детската градина, докато играе на дворчето с обръч,
удря дървото, погалва го, казва му: извинявай дърво;
четиригодишния Роби се обажда по време на обеда: небето е голямо, 
петгодишната Саши му отговаря: ако бях птица, ще докосна небето;
зад гърба ми във врявата на момиченцата, играещи си на нещо,
едното извиква: в тази игра няма игра;
една поетеса, слушаме разговор между поети:
виж руменеещите облаци отвъд прозорците,
това според апокрифни писания е на вятър;
друга пък отбелязва за диплянката с програмата на нещо си:
и това утре ще стане боклук;
малко по-късно по време на разговор в рамките на същата тази програма
трета споменава, че поезията е мястото, където не се отнема от сложността на света;
четвърта след свършека на програмата ми казва: дай си пръста – 
и пръста прекосява напуканите й грапави сухи устни – 
дотолкова се бях притеснила предния ден, че устата ми цялата пламна;
сетне полека вървя в светлините на нощния град,
нахлупил каскет, заметнал небрежно шал, 
който меко топли врата в щипещия ушите студ,
сетне чета в метрото подареното ми от издателите изящно томче на Башо в превод на Красимир
Илиев, търсейки отговор на въпроса какво е болката,
попадам на хайку:
Година след година
на лицата на маймуните
маски на маймуни.
Инстинктивно го пренаписвам,
докато излизам безпаметно по стълби, обръщала, отварящи се врати, обърквайки входовете:
Година след година 
на лицата на човеците 
маски на човеци.
И в мен зазвуча бездумен отговора на въпроса: Какво притежават мъртвите?,
прозвучал през деня в стихотворението на един поет: 
Нямат земната болка, чужди са й, притежават безболието
и си спомням:
в ранната пролет в мекото слънце седя на пейка в двора на Медицинска академия близо до
психиатричната клиника и на плочката – островче в ослепителното зелено на тревата – се гъне
червей, ни напред, ни назад, а отсреща през телената бодлива ограда на недостроената сграда се
провират новородени кученца, хапят се, въртят опашки, падат, стават;
З., който си е избождал очите, поисква нещо да му чета от литературния вестник Литературен
вестник, донесен ми същия ден, не намирам нищо, освен Кула с чудовища на Влада 
Урошевич в превод на Роман Кисьов и чета и потреперва и приплаква гласа ми, после З.
пипнешком доближава открехнатия прозорец и казва: Да си взема няколко глътки свеж 
въздух, и аз чувам в ласа му същото потреперване и приплакване, после пиша в полумрака:
Лампите в стаята изгоряха;
З. казва на М.: благодаря, за нищо, му отговоря М., нали сме хора, да си помагаме;
и ме запази от всяко зло, завършва молитвата си М., З. я повтаря, М. добавя: да спиш в кош и
да сънуваш златен грош, аз се обаждам: и утре да ми го дадеш, З. повтаря и след мене;
докато си пера зелената тениска, си повтарям: дългия дългия дългия дългия ден, да дойде, да
отмине, да дойде края му и край да има края (някой пак е нахапал сапуна ми в банята);
разхождам се отвън покрай оградата на Медицинска академия и си повтарям да не забравя:
Неподали оставка две баби по обед/ дрезгаво се хилят в слънчевото паркче/ на ъгълчето на
Здраве и Никола Статков;
с две девойки, В. и М., излизаме навън, решаваме да идем до Фантастико, вдишвам с пълни 
гърди свежия въздух, попивам с всяка пора слънцето, омайват ме птичия чурулик,
 изкряскването на враните, припичащите се бездомни кучета, питам В. чува ли чурулика, още 
ми е рано, отговаря, после на връщане (след като бавно и насладително съм хапвал хапка по
хапка хлебчето и отпивал глътка по глътка айрана) В. казва: това е една минипобеда за мен,
да си напазарувам и да не се задуша в магазина, пак на връщане питам М. какво работи,
безработна е, ще си търси работа като чистачка (преди да излезем е направила фантастична
прическа на санитарката С.), карам я да обещае, че ще стане фризьорка, докато тя сияе в
похвалите, с които я обсипвам;
девойките от стаята на В. и М. на втори февруари ми подаряват банан, със забодени отстрани две
мандаринки, разказвам им вица:
дядо и внук си вървят.
- Дядо, дядо, купи ми захарен памук.
- Какъв ти захарен памук, това не е никакъв захарен памук, едно време какъв захарен памук
имаше, вълшебство.
- Дядо, дядо, купи ми захарно петле.
- Какво ти захарно петле, това не е никакво захарно петле, едно време какви захарни петлета
имаше, вълшебство.
- Дядо, дядо, вълшебник.
- Какъв ти вълшебник, това не е никакъв вълшебник, това е педерас, едно време какви педераси
имаше, вълшебници;
минава главна визитация, представят моя случай, хоспитализиран не знам си колко пъти, между
тях нещо си е дифузно, изписани еди-какви си лекарства, бил написал много книги;
от горния етаж са дошли за електрошокове, една сестра се провиква на друга в коридора: Айде
давай Деси;
на разговор с психолог в групата на шизофрениците (четем какви са шизофрениците, какви са
симптомите, какво се правело) споменавам за книгата митът за психичната болест и как
съвременната психиатрия е медицинско насилие над човека, психоложката отвръща, те тук не
използвали насилие за разлика от не-знам-кои-си не-знам-къде-си, а само принуда;
в социалната група предлагам вместо да си говорим по някаква тема (предните пъти сме
обсъждали приятелството, как да намериш нови приятели, после телка, после не знам си какво),
предлагам да играем на асоциации, разделяме се на отбори, първоначално неуверено, но все по-
ентусиазирано заиграваме, накрая някой учудено заявява колко бързо минало времето този път;
чета стихотворение в литературната група, дали не моите от ЛВ, или тях само ги показах на
психоложката, водеща групата?, после не мога, а и не искам да се обяснявам защо точно това съм
чел;
правя мартеници в занималнята на дневния стационар, пипкава работа, пробождам усуканите от
човека до мен бял и червен конец през дупчиците на мъниста, калинки, бръмбарчета, от радиото
се лее музика;
на музикотерапия свирим на разни инструменти, играем игрите: повтаряш жеста на
предхождащия те, даваш нов на следващия, или задаваш ритъм и следващия го повтаря, или
дирижираш като показваш кой по колко пъти да удари, щракне, призвънне със своя инструмент;
идва ново момиче, невчесано, мирише, седи нечуваща, невиждаща, нереагираща, изведнъж се
сепва, нещо промълвява, плясва с ръце;
арабина ме учи в коридора: шукрам (благодаря), мархаба (здравей), кифак (как си);
записвам в тефтера важно за него изречение: ал хамду лилахи рабби, не ми го превежда;
пак той след като е излизал гол в коридора, счупил е телевизора със стол, лежи вързан за леглото
си, една сестра го пази;
новото момче П. е опитало да влезе на провеждащата се сутрешна летучка на докторите и
сестрите, в стаята идва лекуваща го лекарка да разбере защо си го е позволил, той нещо
възбудено приказва, тя го пита: днес кой ден сме, той назовава точната дата и ден;
в струящото от прозореца слънце, втренчен в сянката си на стената, се питам дали водата знае, че
е вода, а въздуха, че е въздух, след като съм слушал песен по радиото, където се питат дали
имало някой, който не знае какво е водата и какво въздуха;
докато съм бърсал задника си, ръката се отърква в бедрото случайно, неочаквано ми става
приятно, търкам окосмените си ръце в окосмените си крака;
санитарката С. ме пита правил ли съм го и с жени, тя имала братовчед, като мен, после добавя,
такъв те е направил Господ;
мастурбирам в банята, представяйки си чернокосия моден младеж със сребърна проблясваща
звезда на ухото (когато костюмиран идва след работа е без нея), син на дядото от другата стая;
санитаря вика в коридора, на вечеря с чаши, дèца;
санитарката Р. казва рецепта, май срещу грип, вечерта разрязваш лимона на две, сваряваш го,
оставяш да престои до сутринта, изпиваш на сутринта, водата да е около 300 грама;
мирише на чубрица в стаята, съседна на нашата, докато помагам на санитаря и мета с него
болничните стаи, а той бърше с парцала и казва: И много не изглиждай;
извадил съм скицника си, П. разглежда и чете: и будните очи в тревата скитат, и казва: ама жив
ли и автора, виж как настръхнах и протяга ръка;
една медицинска сестра разглежда скицника, стига до рисунката с аз съм заключеник в светъл
затвор, ядно изсумтява, захвърля скицника, скача, отпрашва по коридора;
една друга също разглежда скицника, чете същото изречение и добавя
помниш ли, помниш ли тихия двор, тихия двор с белоцветните вишни;
две медицински сестри си клюкарят за трета, имала девиации, не бивало те да бъдели
толерирани;
К. казва на О.: вдигай краката, не ги суркай, докато А., безгласния, учи О. да ходи и върви с него
напред-назад в коридора;
една от лекарките стажангки потропва с токчета по коридора и придърпва престилчицата си
върху минижупа;
И., съквартиранта в стаята казва: Лошее ми,
после дошлия на негово място си говори: всичко е желание, а желание няма;
навеждам се по перваза в стаята все по-близо до стъклото да видя Витоша, обвиват я бели
облаци от подножието й почти върха, а Черни връх се белее в бял сняг;
гледам през прозореца решетката от черните клони на дърветата;
навън подскачат врабчета в снега;
правя стъпки в снега;
и приижда реката на спомените,
помня:
седим с Н. и Л. на пейка при входа на Медицинска академия, говорим си нещо, а аз кусам крема
брюле, С. и Б. са донесли голям дюнер, Б. – три огромни жълти ябълки, книги на унгарски, които е
пратил за мен автор, превеждан от мен, Р. – оранжева иглика в саксийка, по-късно миниатюрно
радио, М. – лалета, дискмен и музика, ще си пожелая и Ададжието на Албинони, К. и В. носят
лаптоп, подарък за отделението, да сме ползвали по-бърз интернет, В. е бременна, погалва
корема, А. В. и Л. Й. – торба с лакомства, стрък цвете (и сега не знам името му, не успях да го
хербаризирам), книга на Леопарди, разказвам вица за хлебарките (все още го помня), на С.
разказвам виц нещо за времето, казвано побългарено на различни езици (вече не го помня), с М.
пием швепс, с К. си говорим в дневната, добре било, че слушам музика, с друг С. сме на входа на
сградата на психиатричната клиника: някак отнесен и застинал му изглеждам, после питам Н.
така ли изглеждам, с друг К., докато му показвам обиколката си в двора, казва нещо, че ни
правели да сме като да сме досущ работещи телевизори със загасен звук и картина, М. споделя,
че казал в К.: отивал в най-нормалното място в бг за момента (навън текат протестите за тока), И.
обяснява как обяснявал на дъщеря си лекуването ми в психиатрията: както тялото можело да
пострада и боли, така и душата можела да пострада и боли, седя на една маса с И., З. и В. в
трапезарията, хваща ме несвъртъка (после ще се окаже, било страничен ефект от лекарствата),
ставам, отивам някъде, връщам се, показвам им броя на ЛВ на С.Ч. с няколкото стихотворения за
опита на лудостта, питам ги какво ли значи картинка над тях, те нещо смутено сумтят, З. прави
сравнение между условията в родилното и психиатричното отделение, в полза на тукашните, Я. и
Д. носят торта за рождения ми ден, свещички, духам ги, после облизвам тортата от тях, снимат ме,
разхождаме се с някогашния любовник М., правя неприлични предложения, прегръща ме най
приятелски, А. ще идва, настоява да донесе четка за зъби и паста, сто на сто имам нужда от тях, И.
и И. ме откарват на сладкарница в близката Пчела, ядем пасти, седим с майка ми и ям, седя с
леля ми и чичо ми и ям, 
докато записвам това пригладнявам, 
взимам холандската круша (подарък от приятели)
режа я на възголемички резени
и усещам как дъвчейки и преглъщайки 
сладостта потича в гърлото като сладкия сок по брадичката
и се сещам след срещата със Загаевски
(Загаевски е казвал: поезията е възхвала на света, моментен триумф над хаоса, казване на
истината за нашия живот, дело на собствениците на миналото)
как поет в сумрака на залата, в неоновите реклами по кооперациите отвъд прозорците 
отговоря на въпроса пишеш ли с опитвам се.
Пишеш ли, питат ме,
и се чувам да отговарям: превеждам.