I.

В деня на сватбата ни бях на четиресет и шест, тя – на осемнайсет. Да, знам какво си мислите: по-стар мъж (не слаб, пооплешивял, с куц крак, дървени зъби) се възползва от брачната си привилегия и така съсипва бедното, младо...

Но не е вярно.

Разбирате ли, точно това отказах да направя.

В първата ни брачна нощ изкачих тежко стълбите, с лице, зачервено от пиене и танци, и я заварих пременена, по идея на някоя от лелите ѝ, в нещо ефирно с копринена яка, която пърхаше леко от треперенето на тялото ѝ... и не можах да го направя.

Казах ѝ нежно и искрено: че е красива, а аз съм стар, грозен, изхабен; че този съюз е странен и се корени не в любовта, а в изгодата; че баща ѝ е беден, а майка ѝ – болна. Ето защо тя е тук. Всичко това ми е добре известно. И не бих си и помислил да я докосна, казах, като виждам страха ѝ и... думата, която използвах, беше „отвращението“.

Тя ме увери, че не изпитва „отвращение“, макар че видях как нейното (светло, пламнало) лице се изкривява от лъжата.

Предложих ѝ да сме... приятели. Да си даваме вид – във всяко едно отношение – на хора, които са консумирали уговорката си. А тя да се чувства спокойна и щастлива в дома ми и да се постарае да го превърне и в свой. Аз няма да очаквам нищо повече от нея.

И така заживяхме. Станахме приятели. Скъпи приятели. Нищо повече. И в същото време това бе толкова много. Смеехме се заедно и вземахме решения за домакинството – тя ми помогна да започна да мисля повече за слугите, да не говоря с тях така формално. Имаше око за красивото и успя да обнови стаите за частица от очакваните разходи. Да я видя как засиява, когато влизам, да усетя как се навежда към мен, докато обсъждаме нещо, свързано с дома, подобряваше участта ми по начин, който не мога да опиша с думи. И преди съм бил щастлив, достатъчно щастлив, но сега взех да се улавям как изричам спонтанна молитва, която, най-простичко, гласеше: Тя е тук, все още тук. Сякаш буйна река си бе проправила път през дома ми и го изпълваше с аромата на свежа вода и с усещането, че нещо изобилно, естествено и спиращо дъха непрестанно се движи наблизо.

Една вечер, докато се хранехме, без никой да я е карал, пред група приятели, тя започна да ме хвали – каза, че съм добър мъж: разумен, интелигентен, мил.

Очите ни се срещнаха и разбрах, че думите ѝ са искрени.

На следващия ден остави бележка на бюрото ми. Въпреки че свенливостта ѝ пречи да изрази емоцията си с думи или дела, пишеше там, нежността ми към нея е довела до така желания резултат: тя е щастлива, наистина се чувства уютно в нашия дом и желае, както се бе изразила, да „разширим границите на нашето щастие по онзи интимен начин, който все още ми е непознат“. Молеше ме да я поведа по този път така, както я бях водил „по толкова много други пътища на зрелостта“.

Прочетох бележката, отидох да вечерям – заварих я сияеща. Разменихме откровени погледи пред прислугата, изпълнени с радост от това, което някак бяхме успели да съградим от така необещаващи материали.

Същата вечер, в леглото ѝ, се постарах да не бъда различен от мъжа, който бях дотогава: нежен, почтителен, съобразителен. Не правихме много – целувахме се, прегръщахме се, – но представете си само великолепието на това внезапно отдаване. И двамата усетихме прилива на сладострастие (да, разбира се), но той се надигаше от спокойната, стабилна близост, която бяхме изградили помежду си: надеждна връзка, издръжлива и истинска. Аз не бях мъж без опит – имах бурна младост; бях прекарал достатъчно време (колкото и да е срамно) в „Мраморната алея“, в „Бенд-бокс“, в ужасната „Вълча бърлога“; бях се женил веднъж преди това и бракът даже беше задоволителен – но силата на настоящото чувство бе изцяло нова за мен.

Без думи се разбрахме следващата нощ да продължим с изследването на този „нов континент“ и на сутринта отидох в печатницата си, едва преодолял гравитационното притегляне, което ме караше да си остана у дома.

А този ден – уви – бе денят на гредата.

Да, да, ама че късмет!
Една от гредите на тавана падна и ме удари точно тук, както си седях на бюрото. Така че планът ни ще трябва да се отложи, докато не се възстановя. По съвет на лекаря си се запътих към...

Нещо като болнична кутия според него...

според него би била...

ханс волман

С радост, винаги.

роджър бевинс iii

Та, лежах си аз в болничната кутия и се чувствах глупаво там, в салона, в същия салон, който наскоро (весело, виновно, ръка за ръка) бяхме прекосили на път към нейната спалня. След това лекарят се върна и помощниците му отнесоха болничната ми кутия до болничната карета и тогава осъзнах, че... осъзнах, че ще се наложи да отложим нашия план за неопределен период. Какво разочарование! Кога пак ще усетя пълното удоволствие на брачното ложе; кога ще зърна голото ѝ тяло; кога пак ще ме погледне в онова свое състояние, с жадни устни и зачервени страни; кога отново косата ѝ, разпусната с един игрив жест, ще покрие и двама ни?

Е, явно ще трябва да изчакаме до пълното ми възстановяване.

Абсолютно.

Признавам си обаче, не мислех така в онзи момент. Тогава, там, в болничната карета, все още свободен, открих, че мога да напусна болничната си кутия за малко, и се стрелнах навън, предизвиках малки прашни бури и даже пукнах една ваза, ваза на верандата. Но жена ми и онзи лекар, потънали в разговор за произшествието ми, не забелязаха. Не можах да понеса това. И леко избухнах, признавам си, а кучетата се разбягаха с лай, когато преминах през тях и предизвиках у всяко едно видение на мечка. Тогава можех да правя такива неща! Какви времена бяха! Сега мога да предизвикам видение на мечка у куче точно толкова, колкото бих могъл да изведа тихия ни млад приятел тук на вечеря!

(Той наистина изглежда млад, не мислиш ли, господин Бевинс? Чертите му? Стойката?)

В крайна сметка се върнах в болничната си кутия и заридах по онзи начин, по който ние... на теб случвало ли ти се е вече, млади момко? Когато сме още новодошли в това болнично отделение, млади господине, и ни се прииска да поплачем, се случва следното: напрягаме се леко, по ставите ни се разлива смътно отровно усещане и разни малки неща в нас се пукат. Понякога даже се понаакваме, ако сме съвсем нови. Което се случи и на мен в каретата онзи ден: изпуснах се малко, още съвсем нов в болничната кутия, от чист яд, и какъв беше крайният резултат? Пазя си акото оттогава и в интерес на истината – надявам се, че това няма ви се стори грубо или отблъскващо, млади господине, както се надявам, че няма да навреди на зараждащото се помежду ни приятелство – това ако още е там долу, в този момент, в болничната ми кутия, макар и вече поизсъхнало!

Господи, дете ли си? Дете е, нали?

ханс волман

Така ми се струва. Сега като го казахте. Ето го, идва.
Вече почти напълно оформен.

роджър бевинс iii

Моите извинения. Боже Господи. Да те затворят в болнична кутия, докато си още дете... и да трябва да слушаш как някакъв възрастен разказва в подробности за наличието на изсъхнало лайно в болничната му кутия... това не е точно, ъъъ, идеалният начин да вле- зеш в един нов, ах...

Момче. Просто едно момче. Майчице.

Хиляди извинения.
ханс волман