Може би трябва да започна с това, че Шейн Карут е смел експериментатор, определян като наследник на Дейвид Линч и Джеймс Камерън. Не знам защо на втория, но мога да предположа за първия, особено в контекста на филма Upstream color (2013). Освен че е режисьор, Карут е и сценарист на този филм, участва в него, също както и в дебютния си проект Primer от 2004 година. Композирал музиката за два филма, но и разработчик на симулационен софтуер за летци, преди да започне да прави кино.

Вероятно целият този богат бекграунд, положен в необятния диапазон между наука и изкуство, е причината и Primer, а особено Upstream color да блестят със странна загадъчност и абстрактност, първият по отношение на времето, а вторият по отношение на цялото, уж наше, уж човешко познание за света.

Upstream color e хем любовна история, от онези, които се случват между хората, хем настоява, особено натрапчиво към финала си, върху теми от областта на екологията. Историята осцилира между тези двете, за да бъде нещо трето – голямата история на кръговрата, такъв какъвто ни се случва в този модерен свят, но само ако се вгледаме внимателно в алюзиите на Карут. Контрол на съзнанието, контрол на поведението, представата за света като за ферма и представата за човешкото същество като за подвластно хем на природата (си), хем на културата (си), с ясната уговорка, че границата между тях е толкова абстрактна, колкото и посланията на филма.

Сюжетът отпърво и някак логично насочва фокуса си към началата на цикъла, към пръстта и това, което ражда природата и как то повлиява на човека, за да се прехвърли по-сетне на много по-важния днес въпрос – как човекът повлиява на природата и на себе си, като възможна, но все по-изпадаща част от нея и то използвайки я активно, без съзнателно да разбира това. Действията на човешките същества, затворени в капаните на телата си, казва филмът, изглеждат като част от много по-голям замисъл, от проект, до който човекът има сякаш винаги частичен достъп. Филмът докрая не изяснява това напрежение между природно и културно, оставяйки зрителя само с догадка, но не и с отговор на въпроса: „Какво се казва тук?“ Той сякаш казва, че послание няма извън цикъла на сезоните, извън цикъла на спомените, които гравитират между нас, така както гравитират звуците на природата, както веществата и плътта се смесват във вакханалията на световното тяло. И дали изходът от този затвор-капан-кръговрат е самата природа и усещането за нея, което хората носят така естествено, та чак го губят, или е в припомнянето, че това, което естествеността носи, е чувството за постоянна загуба? В този посока работят и накъсаните сцени, и липсата на диалози в част от тях, така както природното често изглежда недиалогично, безлично и свръхнас, но и така както културното се смесва с него, приемайки неговите механизми, за да се превърне в естествено състояние на нещата.

Две сцени от филма са показателни за ядката на посланието – тогава когато още в първите сцени героинята Крис гледа видео с механично същество, подобно на тези, които холандският артист Тео Янсен прави. Тази ядка сякаш представя човешките същества като направени, живота им като зависим от множество случайности и капризи на материята, а мълчанието им след отрязването на дърво е всъщност невъзможността да бъде отговорено на въпроса: „За какво е всичко това и какво правя тук?“ И ако орхидеите израсли в коренищата, където телата на прасетата се разлагат, не ни дават съвсем ясен отговор, то е защото такъв няма. Той би могъл да е в постоянното превъртане на материята, на сюжета, на докосването и на оттласкването, на разпадането, но и възраждането,  но филмът не настоява само на това. Държи да каже, че тревогата от пребиваването в дома ни е най-естественото и най-противоестественото нещо на света. Чист парадокс.  

И втората сцена – когато героят на Шейн Карут чете откъс от „Уолдън или Живот в гората“ на Хенри Дейвид Торо почти във финала на филма, така сякаш посочва, че вход към природното все още има и че той е по-естествен, отколкото си мислим.

Допускам обаче, че от времето на Торо, цитат от чиято книга ще предложа, и нашето време, са се изменили твърде много неща. Някои от тях неумолимо, като например мисленето ни за Природата като за непорочна. Тя все повече ни изглежда като чудовищно порочна в дребните си капризи, без да разбираме, че най-значимият от тези капризи са хората.

В този цитат, както и в последните сцени от филма, абстракцията уяснява сама себе си, съобщавайки ни нещо много решаващо – светът е направен, ние го доизграждаме, и ако погледнем отвъд тревогата си, ще видим, че можем да си го върнем без в крайна сметка да го накърним твърде много. И ако това е отговорът на въпроса дали познаваме това място, то филмът е като поезия в най-чист вид.