С Вера някак лесно скъсяваш дистанцията, просто защото се чувстваш благодарен. И искаш непременно да покажеш тази признателност към преводача, заради чийто всеотдаен труд и талант четем стихотворенията на Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Ришард Криницки и Ева Липска. Виждаш пред себе си един смирен и спокоен човек, извършил неизмеримата работа не само с превода си, но и с утвърждаването на едни от най-значимите имена в полската поезия. Вера Деянова заложи в поколения наред неразрушимия код за силата на вкуса.                                                                                                                            

Вера, как избрахте да бъдете преводач, да отдадете сърцето и знанията си в името на полската култура и нейното популяризиране на български език?

Не съм избирала (може би Някой ми го избра); все пак човек не си казва: я да стана преводач, нали? Става се неусетно, с подсещания и подтици „отвън”, със срещната човешка доброжелателност. През 80-те години в Народната библиотека срещнах преводача Венцеслав Константинов, който ме попита дали не бих превела стихотворение от Чеслав Милош за антология, която подготвяше тогава - „Докосвам тихо пак ръката ти. Поети от цял свят за майката”. Така започна приключението. Носех Полша в ума и сърцето си от годините на аспирантурата ми във Варшава, съпреживях изпитанията, през които мина тази страна, чувствах, че трябва „да изплатя дълга си”, да благодаря за интелектуалните натрупвания, за енергията и куража, събрани там, а това можеше да стане, като се опитам да пренеса част от литературното богатство, с което живях. Имаше огромно поле за работа, което чакаше. Чакаха „моите поети”, които – бидейки „под негласна възбрана” или недостъпни в предишните десетилетия - трябваше най-сетне да се появят и на български. Благодарна съм, че опитът ми да ги пренеса в нашите среди намери отзвук. Но всичко това нямаше да се разгърне, ако не беше усетът на поет и съпричастието на Малина Томова с нейния „Литературен вестник”, откъдето идваха всички светли инспирации.

Преводач сте на големи полски имена като Чеслав Милош, Збигнев Херберт, Ева Липска, Ришард Криницки, подготвяте издание на Тадеуш Ружевич... Какво означава да вложиш последователни усилия в превода на даден автор и защо е важно това за преводача?

То е заради особената духовна нагласа и поетичната рефлексия у тези творци, със свой поглед към човека на ХХ век. Макар и много различни като житейски път и поетики, това бяха и са творци „с харизма”, спечелват ви от пръв поглед. Милош и Шимборска бяха удостоени с Нобелова награда, многократно бяха номинирани Херберт и Ружевич, затова неслучайно Полша има образа на „страна на поети”. Радвам се, че се трудих, упорито и последователно, както казвате, за промоцията на тези имена у нас, че благодарение на Полския институт в София някои от тях ни гостуваха за премиерите. Интересът ми към тези личности не е намалял и всичко, което продължавам да чета от и за тях, ме вълнува, както по време на първото им „приближаване”. Необясними връзки. Но съм и тъжна, защото останаха нереализирани още много неща.

Кое е онова, което води преводача на поезия – образът или смисълът, и каква е ролята на езика тук?

Малко странно формулиран въпрос… все пак водещ при избора на творбата за превод е смисълът, разбира се, облечен в образ. А езикът, поетическият, той винаги е изпитание, без интуиция и въображение тук е немислимо да се справиш. Никога обаче не си сигурен дали си прострял това въображение до краен предел, така че да не ти се изплъзва някой затулен ъгъл. Все пак у поетите, които превеждах, погледът е бистър и изказът прозрачен.

Какво мислите за осъвременяването на авторите? Трябва ли да се правят нови преводи на класически, но и не само, поети. Тоест доколко действителността пречупва начина, по който мислим и превеждаме литературата?

Всяко време може да направи нов, свой прочит на автори и литературни творби, класически или не. Хубаво е, когато преводите се оказват „държеливи” на неограничена времева дистанция, а образци в това отношение в нашата преводаческа практика има предостатъчно, да припомня само вдъхновените преводи от полски на Дора Габе, Блага Димитрова, Първан Стефанов, Здравко Кисьов. Не бива обаче да се забравя, че и в Полша, и по света актуално пишещите хора, които също имат правото на шанс да бъдат преведени, са много и стават все повече, докато преводачите са винаги една шепа хора.

Сега ще се обърнем конкретно към Збигнев Херберт, какво означава да превеждате не само изключителен поет, но и силна личност, която отстоява вярванията и позицията си през времето?

Означава подарък на съдбата. Възможност да обитаваш друго пространство. В дома на приятел във Варшава четяхме полуразпадащото се първо издание на Пан Когито от 70-те години (реликва, още не съм му я върнала), а в антикварна книжарница на „Прага”, квартала, където живеех, открих Варварин в градината. Но за мен това беше просто живеене с Хербертовата поезия и есеистика, в онези години не съм и помисляла, че щастливи обрати в обстоятелствата ще позволят да се появи на български – това стана две десетилетия по-късно благодарение на Малина Томова и издателство „Стигмати”.

Какъв живот живее в момента Пан Когито?

Интензивен, както винаги. Живот на ума и ироничното око. На емпатията. Между въодушевлението и скептицизма. Интересува го същността, не фасонът. Вижда чудовище, което призовава на дуел - неописуемата манипулация, изливаща се всекидневно върху масовия човек. Мъглата. Не спира да се движи, леко залитайки, на двата си крака – десният, фантазьор, почти Дон Кихот, левият, смили се Боже, Санчо Панса. Като гледам неспасяемата българска реалност, се учудвам колко неизменно точна е диагнозата.

Нека се върнем още назад и да ни разкажете за работата си конкретно върху ключовото антикомунистическо стихотворение „Силата на вкуса“ от Херберт?

То е кристално ясно и вече си има свой живот сред четящите хора. Ще кажа няколко думи за посвещението, в което е вписан цял роман: На Госпожа Професор Изидора Домбска. Херберт го допълва по-късно по време на запис за Радио Краков: прекрасния философ, която беше пример за мъжество, непреклонност и вярност и която много обичах, посвещавам това малко стихотворение, което, струва ми се, беше харесано, а това за мен е най-висша награда. 

Стихотворението и посвещението са трогнали Домбска – идентифицирала се е с посланието му, за това говорят разменените няколко писма. Стихотворението визира паметен момент от ранните комунистически години – отказа от страна на личности, привързани към наследството на западната цивилизация, живеещи с нейната дълбочина и изтънченост, да участват в творенето на „новата култура”, в чуждия за тях свят на диктатура на бруталността и примитивизма. За хората с истинска култура това беше равнозначно на опозоряване, безчестие и предателство (в онези години представите за позор и чест все още бяха класически ясни и валидни). Само с помощта на силата, а от друга страна, на раболепието и материализма на творческите среди тази диктатура можеше да влезе в полския културен живот.

Изидора Домбска (1904-1983) е била човек, органично неспособен на компромис с унищожителите на автентичната полска култура. Потомка на дворянска фамилия с герб, възпитаничка на Лвовския университет „Ян Кажимеж”, асистентка на прочутия философ професор Твардовски, стожера на т.нар. Лвовско-варшавска философска школа от предвоенния период, не на последно място и участничка в съпротивата в редовете на Армия Крайова, Домбска преживява болезнено опитите за идеологизация на философията и заместването й с основи на марксизма, което рефлектира в житейския й път и кариера. През 50-те години тя става за младия поет образец за такава непреклонна нагласа, а не само преподавател по философия на организирания в нейното жилище частен семинар. „Силата на вкуса” заедно с посвещението може да бъде прочетено като претворен след години разказ на ученика за собствения му житейски път и литературни пътеки, по които не изгубва получената светлина. Отказът на поета е малко по-различен от отказа на философа. Това е само щрих към портрета на Домбска, защото като философ тя не се концентрира върху естетиката, заниманията й са в областта на теоретичните изследвания, автор е на студии върху древногръцката и френската философия, скептицизма, мълчанието. „Съвсем не се искаше прекалено силен характер” е по-скоро Хербертово иронично обобщение, докато характерът на Домбска още от младостта й е будел удивление и възхита. И каква силна и безсмъртна творба е инспирирала.

Как вие определяте силата на вкуса и за какво служи тя днес?

От днешна гледна точка виждам „Силата на вкуса” не само като своеобразен защитен механизъм, но и като ценно интелектуално средство за самопознание, инструмент за лична самопреценка. Може да ни накара да се запитаме: Как се случва така, че мъдростта на древните е надживяла хилядолетията? И макар и съзнавайки, че никоя добродетел не е застрахована от упадък и дегенериране, да се опитаме да гледаме не през цветните „миражостъкла” (както ги определя авторът на романа „Лед”, който превеждам в момента) на желаното, а да гледаме директно реалността. Да свидетелстваме за истината, каквото и да ни струва. Защото и обикновеният човек понякога трябва да действа героично.

Интервю: Белослава Димитрова