Вкусът не е начинът, по който корабокрушенецът ще се спаси от смърт на самотния си остров. Вкусът е силата, която му позволява да покаже среден пръст на преминаващия кораб, защото не му харесват платната му.

Защо му е тогава на корабокрушенеца да се вслушва във вкуса си, след като това го обрича на смърт? Защо изобщо му е притрябвал на някого вкус, когато е много вероятно той да му донесе само беди? Не бива да съдим строго, защото жертви се правят най-трудно в условия на пълна свобода, била тя и измамна, когато всеки сам решава къде е границата, отвъд която свобода вече няма. И именно тука е най-нужен вкусът, защото той е силата да разполагаш себе си в полето на пълната свобода и да си кажеш „аз съм до тук”. Силата да харесваш и да си доставяш наслада, но и да мразиш и да не отстъпваш, дори и да останеш сам. Сега, когато репресивните механизми, обричащи и задължаващи личността да се оттегля в корема на кита, привидно липсват е дори по-трудно да се достига до онази здравословна самота, в която вирее вкусът. Така е в изкуството, така е в социалното, така е в политическото.

Войнстващата позитивност, омразата от безсилие и малодушният ужас пред това да останеш сам, преработван във фанатична нужда от принадлежност към групи, превърнаха вкуса в стаден инстинкт, в състояние по подразбиране, програмирано централно, въпреки че център може да съществува единствено по силата на групова халюцинация. А миражът казва: всичко, което е добро, красиво и оперира чевръсто с елементарни морални и етически кодове, опаковани в шаблонни фрази, е превъплъщение на добрия стил. Казва, че вкусът вече е загубил способността си да отвежда до политически позиции, защото, учи ни груповият мираж, политическо вече няма и е важна само обществената полза. Изисква от нас да се събираме в стада, водени единственото от нуждата да усещаме топлината на телата си, но и услужливо ни помага да повярваме, че ни е събрал не страхът от самота, а силата на общия ни вкус.

Вкусът няма силата да унищожи миража. Не бива и да очакваме това от него. Достатъчно е да му позволим да ни даде силата да видим, че кораб няма, че шарените платна са само игра на светлината; да ни попречи да забравим, че сме сами на острова, но не защото бурята ни е изхвърлила на него, а защото тук сме родени. Единствено така ще разберем, че средният ни пръст не сочи към миража, а към безкрая.