Невероятната история на Джони Психодраматиста

Посегнах към тази книга при едно безцелно лутане из безмитната зона, докато чаках закъснелия си самолет. Закъснелият самолет никога не е просто закъснял, в главите ни той е винаги развален, претърсван за бомба и вече съвсем рисков. За да избягам от деанксита, тези розови хапченца приятно звънтящи в малки чашки в ръцете на повечето ми познати, гледам в такива моменти да чета. И както се казва, „Джони Психодраматиста“ ме намери в това изострено състояние на невроза. Тази причудлива литературна констелация ме завладя така, че не усетих кога дойде време за закъснелия полет и кога излетяхме. Заедно с приземяването, затворих и последната страница на романа с чувство на особена пълнота.

В ранните години на 20 век един млад мъж, прогонен от военна Европа, прекосява Атлантика, пристига в Америка и намира подслон в района на Хъдзън. Този човек е родом от дивите южни покрайнини на Европа. В серия от пълп-фикшън етюди научаваме за раждането му на палубата на гемия в Черно море по време на буря, сефарадското битие на баща му и дядо му в пределите на Османската империя – първо в Плевен, после в Константинопол, белязани от уют, миринджена (традиционно еврейско ястие с патладжан) и анджинара (ястие от тиквички и джанки). Това, което ме изумява е, че историите са написани като типични клинични текстове на психоаналитик, който разказва за свой пациент – например детството на героя в Букурещ напомня на „Малкия Ханс“ на Фройд и милата връзка, която героят има с майка си Полин Улф. Но в същото време разказите притежават елемент на гротеска и магически реализъм.

Сагата проследява и бягството на сефарадските семейства от Османската Империя на запад, пеша, сред изумителни лишения и страх, преследване от вълци и неподправена дивотия. Сюжетът е накъсан от внезапни подробни рецепти за традиционните ястия, части от песни, с които се приспиват децата и откъслечни молитви, предавани от ръка на ръка върху правоъгълни картончета, целите издупчени от времето.

Юношеството на младия Джони преминава във Виена, където той учи математика, медицина и философия и обикаля града, загърнат в екстравагантно зелено наметало, а по петите му го следват на групи малки деца, хипнотизирани от приказките, които постоянно им разказва: за ангели и планети, за лебеди и носорози, за стъклени мехури, които могат да се раздуят колкото кон, докато стъклото е горещо, и за близнаци, пътуващи във времето. Отделните глави на романа са като отделни „случаи“ и един от любимите ми е как Джони посещава лекция на нашумелия тогава доктор Фройд, който по това време има последователи почти като рок звезда в днешно време. Джони се изправя и произнася пламенен монолог, в който защитава възможността на всеки човек все пак да има щастливо детство и правото да може да мечтае за пълна свобода от товарите на несъзнаваното.

В Америка Джони е странен човек за местните нрави, изреченията му са натоварени като влакови композиции с идеи и по немски сложно структуриран смисъл. Той, обаче, има странния дар да вижда през душите на хората и непрекъснато да прави опити да разбере какво изпитват те един към друг. Когато срещне човек, на шега прокарва линия от него до съседа му, от съседа до продавача на горящи кестени отвъд улицата и от него до дамата с чаша бира в ръка на близката веранда и така - линия след линия, от човек към човек, докато целият свят заприлича на звездна карта. Когато хората се обичат, линиите са здрави и дебели; когато хората се ревнуват, завиждат си и са алчни един към друг - вълнообразни, а когато не могат да се понасят и искат да се разделят - накъсани като пунктир. Такава карта няма никъде другаде по света: карта на емоциите между хората.

Един ден в кабинета на Джони влиза младо непознато момиче, което води психично болната си сестра и детето й от разгара на Войната в Европа, за да й помогне. Джони става иззад бюрото, излиза и разтваря ръце: „Откога те чакам!”...

И както историята, макар и малко особено, си върви като семейна сага, изведнъж се оказва, че всяко от тези парчета е разиграно на сесия групова терапия с размяна на роли в Института на Джейкъб Морено в Ню Йорк. Разбираме, че Джони Психодраматиста е съществуващ, вероятно автобиографичен образ от текст на Морено, а парчетата история на Джони са реалната история на създателя на социометрията. Включително и синхроничната му среща със Зерка Морено и обичта им, която е отвъд така обичаното от тях „тук и сега“ по терминологията на техния похват да помагат на хората.

И точно, когато си мислиш, че вече всичко е ясно, се появява един заключителен „случай“ – автор-разказвач, който телеграфно споделя, че около век по-късно се ражда в Русе, България, след сложни перипетии приема юдаизма и заминава за Ню Йорк, където случайно попада на школата на Морено, става соцоиметрист и написва на английски тази особена биография, в която фантазията и невидимия свят на психичното постоянно конкурират реалността на фактите, с която сякаш сме свикнали. Този авторски глас принадлежи на дама, която по наистина рядко съвпадение се ражда с името на майката на Морено, румънката от Кълъраш (град на Дунава срещу Силистра) Полин Улф.

______________________________________________________________________________________

*Директна реплика на заглавието на един от най-известните трудове на "бащата" на психодрамата и груповата терапия Джейкъб Морено Who Shall Survive: A New Approach to the Problem of Human Interrelations. by J. L. Moreno. Publication date 1934.

Джони Психодраматиста е също герой от автобиографично есе на Морено, „Историята на Джони психодраматиста“ из International Journal of Sociometry and Sociatry 1 (1965), 3-4.