Четенето като самотерапия и начин да пораснеш.

Есето е част от по-голям труд "Примери как четенето и писането помагат в кризисни ситуации от човешкия живот." на Диана Петрова. Продължението можете да откриете тук.

Много хора смятат, че четенето и писането са досадни дейности и със сигурност донякъде са прави, защото не познавам човек, който все някога да не е бил отегчен от някоя книга – такава, която чете или такава, която пише. Имам двама тийнейджъри у дома, които обожават да гледат филми и да киснат в Интернет дълги часове от свободното си време. Никога не съм им забранявала да го правят, защото филмите и Интернет са други входове към едно и също нещо – а именно към забавната част от живота, към лекото, към приятното, към лекарството, към познанието. В същото време понякога тези три различни медии – книги, телевизия и Интернет, се използват и защото човек има нужда да се натъжи, да излезе от собствения си свят, да си почине от него и да се впусне в чуждите.

Няма да състезавам книгите с телевизията и живото общуване в Интернет, защото съм убедена, че те се превръщат в изразители на три различни вида общуване, които съществуват откакто свят светува.

Книгата е преди всичко общуване със самия себе си.

Телевизията е освобождаване от себе си чрез света на другите.

Интернет е връзката ни със света около нас.

Доказано е, че имаме нужда и от трите вида общуване и ако само се лишим от един от тях, рискуваме да загубим части от себе си или просто да не ги забележим.

Нека разгледаме по-конкретно какво се случва, когато четем.

Ще говоря за онзи тип четене, който не служи за научаване, а за забавление, разтоварване и себепознание.

Когато четем книга, която ни харесва, се случват някои физиологични и съответно психологически промени с тялото ни. През 2011 г. е публикувано проучване в Annual Review of Psychology въз основа на магнитен резонанс на мозъка на участниците, което показва, че когато хората четат за действия на други, в мозъка им се стимулират същите участъци, както ако сами извършват действието. Например, когато четем за убийство, понякога се преживяваме като самите убийци, а често и узнаваме как по-добре да станем такива. С други думи, използваме същите мозъчни мрежи, когато четем нещо, или, когато се опитваме да разгадаем чувствата на някого. Други изследвания, публикувани през 2006 и 2009 г., стигат до подобни изводи – хората, които четат художествена литература, са по-емпатични, по-съчувстващи на останалите, по-разбиращи. Влиятелно проучване от 2013 г. доказа, че четенето на художествена литература (много повече от научно-популярната и нехудожествената литература) повишава резултатите на тестове, които измерват социалните възприятия - неща, които се формират, когато човек е на около 4-годишна възраст. Ако човек не е успял да го направи тогава, има художествена литература, която ще му помогне да навакса. Защо обаче да наваксва – защото именно социалните умения ще ни донесат все повече пари и влияние в технологичната ера. Защо? Много просто - защото са дефицитни.

Най ми харесват, обаче, изследванията в областта на неврологичната пластичност. Това е способността на мозъка да образува нови неврологични пътища и да активира мозъчни зони, които не са функционирали добре. При наблюдения е установено, че научаването чрез четене подпомага образуването на тези нови пътища между мозъчните неврони – пътища, които могат да променят обичайните мисли и навици. Представете си какво оръжие е да можеш да промениш мислите и навиците на някого! Всеки политик или богат човек би искал да може да прави това!

И тук две думи за конспиративната теория. Неслучайно четенето не се стимулира от държавата – ако в нея има мислещи индивиди и те са много, то тогава властимащите ще трябва да се лишат от властта си. Но това е друга тема. Често се получава така, че като се предлагат нови възможности за развитие чрез книгите, части от мозъка, които са по-малко или повече активни под влиянието на депресията, могат да бъдат възстановени. На практика това означава, че четенето може да променя настроения и нежелани състояния на психиката. Тоест освен мислите на хората, може да променя и тяхното настроение. Може да влияе освен на депресията, на ниското самочувствие, на стреса, на физическия тонус. Това вече го превръща в нещо друго освен средство за усвояване на знания и в нещо друго освен средство за забавление – това го превръща в лекарство.

Тук, на тази почва е разработена една нова дисциплина, дял от психотерапията, чиито корени са още в древна Елада – това е библиотерапията, която навлиза все по-отчетливо и у нас – в Стара Загора, Добрич и Видин вече има сертифицирани библиотерапевти. Аз лично познавам двама от психолозите, които са получили обучението си в чужбина, а сега провеждат семинарите и обученията по тази нова дисциплина у нас. Веднъж ме поканиха на един техен семинар във връзка с моя книга, която е послужила за терапия.

Какво е библиотерапия?

Библиотерапията е метод в психотерапията, който не се практикува самостоятелно, а като част от психологическото лечение на пациента. Препоръчват се книги на клиента след разговор с него за проблемите му. Прилага се за лечение на заболявания като агорафобия, алкохолизъм, депресия, дислексия, невроза, ниска самооценка, стрес, сексуални отклонения, тревожност, хранителни разстройства. Подходяща е не само за възрастни, но и за деца. Библиотерапията помага на малките в случаи на развод в семейството, лишаване от свобода на единия родител, смърт на близък роднина или приятел, осиновяване.

Древните гърци смятали, че книгите са полезни за човешкото здраве и инвестирали много в библиотеките си. Практиката продължава със Зигмунд Фройд през 19-и век, който започнал да използва литературата в своите сесии по психоанализа. През 1930г., в САЩ специалисти започнали да прилагат лечението с книги предимно върху войници. Методът придобил популярност след Втората световна война, когато много хора били с психични проблеми, у дома се завръщали травматизирани ветерани и никой не знаел как да ги лекува. Те имали много отклонения, тялото им страдало, душата им страдала и книгата се оказвала една добра форма на терапия за тях. Библиотекарите в САЩ минавали курсове как да предписват книги на ветераните от войната. Днес сред най-големите привърженици на библиотерапията са англичаните и по-специално - живущите в Лондон.

Има и информация как в Англия използвали със същата цел книгите на Джейн Остин. По-късно библиотерапията е използвана по различни начини в болниците и библиотеките, а от скоро е популярна сред психолози, социални работници и лекари в различни видове терапии. Това в САЩ се случва естествено, но защо не да започне да се случва и у нас.

Днес има цяла мрежа библиотерапевти, обучени от Бертоуд и Елдъркин, които работят по цял свят. Според Бертоуд хората се оплакват, че са затънали в коловоза на кариерата си, чувстват се в депресия, имат проблеми във връзката, страдат от тежка загуба. Четенето облекчава тези състояния и понякога дава тактични, а понякога не съвсем тактични съвети.

Става популярна и библиотерапията с пенсионери, които са били запалени читатели и десетки години са чели криминални романи, но искат да намерят нещо ново, което да ги развълнува.

Мнозина търсят помощ в адаптацията си към живота на родител. Библиотерапевтка споделя: „Имах клиент в Ню Йорк, мъж, който се бе сдобил с първо дете. Той беше много притеснен как ще се справи с отговорността за друго малко същество. „Предписах“ му „Да убиеш присмехулник“, защото Атикус Финч е идеалният баща в литературата.“

Също така според Кийт Оутли, романист и преподавател по когнитивна психология в Торонто, идентификацията с героите от романите подобрява социалните ни умения. Защо? Защото се научаваме да ги разбираме, намираме прилики между нас и тях и се оттърсваме от чувството за собствената си уникалност, което понякога може да ни дойде в тежест. Художествената проза, казва той, е вид симулация на ума, свързана с въобразяването на бъдещи ситуации. Представяме си и така разширяваме спектъра на онова, което би могло, повтарям, би могло да ни се случи. Защото преди нещо да се случи, то се случва в главата ни като фантазия, като мечта, като идея.

Друг писател, библиотерапевт, казва: „Ако сте хора, чиито разбирания са средно закостенели, трябва да четете повече романи. Но не такива, които са приятни и ви карат да забравите за себе си. Трябва да четете драстични, дразнещи.“.

Ако се върнем към есето „За четенето“ от 1905 г. на Марсел Пруст, ще видим защо книгите понякога са дори по-подходящи за общуване от хората. Той пише така: „С книгите се общува без принуда. Ако прекарваме време с тези приятели, то това е защото наистина го искаме. Когато ги изоставим, съжаляваме , но без онези натоварващи мисли: „Какво ли те мислят за мен?“, „Дали не казах нещо погрешно или нетактично?“, „Те харесаха ли ме?“, нито пък има безпокойството, че са ни забравили, защото ни е заместил някой друг.“

Показателен е примерът и с писателката Джордж Елиът, която преодоляла мъката си по загубения си партньор, като се включила в програма за обиколки, свързани с четения.

Четенето, разбира се, не винаги ни помага да се държим по-добре с другите. То по-често обаче може да ни накара да се държим добре със самите себе си. Неоспорим факт е, че тези, които редовно четат, спят по-добре, стресирани са по-малко, имат по-високо самучувствие, а депресията при тях по-рядко се проявява. По този повод писателката Джанет Уинтерсън пък казва, че художествената проза и поезията са дози лекарство. Това, което лекуват са раните, които реалността прави на въображението.

Тук отново за кратко ще ви върна към сравнението на книгите с телевизията и Интернет. Основната разлика между книгата и другите медии е, че тя е куца. Не притежава картинки, които да ви помогнат да си представите онова, което авторът иска да каже, не притежава звук, неприложима е в клипчета, не се прекъсва от реклами, не е част от предварително зададена програма за деня. В тази нейна осакатеност се състои най-голямото й богатство – защото тя разчита на въображението на читателя, за да се превърне в нещо подобно на филм или клипче, но къде -  в ума му. Единствено в книгата потребителят е съ-участник с текста, с медията и с посланието. Той помага текстът да оживее, той помага да се получат картини в съзнанието, той извършва движението наум. Когато това наистина се случи, се получава вълшебството: „Прочетох книга и се вдъхнових!”. Но щом много по-често, това не се случи, е лесно – отиваме там, където някой ни казва какво да мислим, как да си представяме нещата, как да ги оживяваме. Отиваме при телевизора. Предаваме властта върху ума си на него – на сценариста на филма, на режисьора на клипчето. И не ние мислим, а някой друг го прави вместо нас. Удобно е, лесно е. Така след края на един филм ние сме същите, каквито сме били в началото му или малко след като ефектът му премине. Нищо не сме направили, освен да оставим времето да изтече между пръстите ни. Разбира се, има изключения при филмите, но те са наистина редки.

Много по-често след края на прочита на една книга, ние вече съвсем не сме същите хора – защото колкото авторът я е написал, толкова и ние сме го направили с прочита си. Творили сме, използвали сме мозъка си, развили сме го и той вече не е същият като преди няколко дни.

Ще изброя конкретни случаи от живия живот около мен, в които книга е помогнала на някого. Оставям имената на хората анонимни по тяхна молба.

„Ана Каренина” помогна на жена да не се раздели със съпруга си. В книгата главната героиня отива да живее при любовника си, след което животът й се съсипва и тя се самоубива.  Реалната жена, за която говоря, има любовник и това, което тя направи, е да се уговори с него никога да не заживяват заедно. В момента живее със съпруга и редовно се среща с любовника си.

„Позитивно” – книга за болните от хепатит С помогна на жена да приеме заболяването си като нещо нормално. След като го направи, тя си позволи да се ожени и да има дете – преди това се страхуваше да го направи, за да не предаде заболяването на детето си.

„Изкуството на войната”, в която става дума за стратегии на велики военни в битките им, помогна на мъж с професия мениджър да се издигне в кариерата си, след като започна да прилага тактиките за война в мениджмънта.

„Любов”, в която става дума за възрастна двойка и където жената се разболява от ужасно заболяване, главният герой убива любимата си от любов към нея. Книгата помогна на мъж, болен от рак, да реши да замине за Швейцария – там, където евтаназията е разрешена.  Там той почина много по-леко, отколкото тук.

„Винету” помогна на заекващо момче, което въртеше с пръсти косата си, да преодолее заекването и да се пребори с тика си.

„Ян Бибиян” помогна на дете, пострадало от насилие у дома, да превъзмогне втълпеното му от родителите, че да рисуваш е безполезно. Днес той е художник.

„Бягащата с вълци” помогна на жена да се престраши да се появява на публични места и да преодолее сценичната си треска.

„Как да си намерим приятели?” на Дейл Карнеги помогна на свито момиче да се превърне в най-вървежната мацка в училище.

Мой близък си счупи крака и като нямаше какво да прави по цял ден, започна да чете дълго отлагана книга: „Автобиографията на Юнг”. Преди инцидента, той работеше във фирма от 9:00 до 18:00 часа и смяташе, че животът му е тъп и безсмислен. След прочита на книгата той създаде програма за компресиране на данни, продаде я за 200 000 евро и в момента строи къща в Банкя. Последният път, когато се видяхме сподели, че именно „Автобиографията на Юнг” му е помогнала да добие увереност и да последва мечтите си.

Колежка се колебаеше дали да прави нещата в работата си, както трябва и да не печели много пари или да ги прави, както искат шефовете и да печели. „Изворът” на Айн Ранд й даде отговор. Сподели с мен, че се е идентифицирала и с двамата главни герои, които са в две противоположни позиции, но накрая е успяла да вземе решение.

Примерите могат да продължат до безкрай. Както виждате, не се знае по какъв начин една книга може да повлияе на един човек и коя точно. Много често сюжетът е един, а лекува нещо, което няма нищо общо със случките в сюжета. Затова е трудно да си библиотерапевт. Именно затова  също често се препоръчва да се чете много.

Полезни са много и дискусиите след прочетеното – ама искрените дискусии, в които двама или повече души споделят без притеснение какво мислят за героите. На това се основава и библиотерапията като раздел на психотерапията. Донякъде същото би трябвало да се случва в часовете по литература, а дали е така, вие може да кажете.

Тук е мястото да отправя и предупреждение. Не бива да забравяме, че четенето може да бъде и опасна работа. Понякога хората решават, че написаното в художествена проза съвпада с реалността, в която живеят. Увлечени от реалистичността на характерите, от притегателната им сила, те решават, че написаното е реално случващо се. Романтичната любов на двама влюбени в един любовен роман може сериозно да навреди на една неукрепнала психика на млада жена, която очаква, че мъжете в средата й трябва да се държат досущ като героя. Те няма да го направят, а тя ще остане безкрайно разочарована и кой знае как може да й се отрази това. Или пък друг случай, в който четящият може да очаква благоприятен изход от заболяването на свой роднина, тъй като в много романи препятствието, през което минава героят е някакво смъртоносно заболяване, от което той се измъква. В реалния живот на човека – понякога хората ще се спасяват, а в много случаи те ще умират по жалък, недостоен и глупав начин. И е изключително важно да правите това разграничение между художествена проза и реален живот. Книгите не преподават как да се живее, единственото, което те правят е да развиват и променят ума ви, възприятията на реалността, която и четящите, и нечетящите наравно живеят.

Препоръката ми към вас е да четете автобиографии, художествена проза, поезия, класика – правете го хаотично и според настроенията и времето си. Правете го постоянно – не заради това какво ще кажат родители, учители и връстниците ви. Правете го заради самите вас, заради вашия живот, чиито дни са преброени като на всеки човек. Залъгваме се, че имаме време, но истината е, че нямаме много. Ако тръгнем да робуваме на модни тенденции в четенето, ще погубим и малкото ценни дни, които са ни подарени.

Есето е част от по-голям труд "Примери как четенето и писането помагат в кризисни ситуации от човешкия живот." на Диана Петрова. Продължението можете да откриете тук..