Тогава
без капчица вода в жадната чаша и денят вкаменена гора с бели
кактуси и тел и земята вятър и прах и огнени сънища
в онези дни
когато слънцето влачеше корем в долината червено и кърваво по
следите на една вече пресъхнала река а дърветата с гласове на 
старци бълнуваха обърнати към юг вода и облаци
в онова лято
когато аз под окото на пладнето се скитах жаден и сам като 
петачето в паничката на просяка
в онова запустяло парче земя с опожарените треви и боклуците
блестящи като скъпоценности сред ивиците светла и тъмна пръст
една висока сянка приближи до мен усетих внезапно някакъв 
полъх и цялото място наоколо стана пролом на сънища
вътрешност на един огромен инструмент изпълнен с отгласи и с 
музика.
           Той свали шапка и поздрави
           Наричат ме Макс каза Макс
           чух да говорят за теб
           както за някое куче
           но ти не приличаш на куче
           приличаш повече на човешки крак
           мисля че си моят крак
           каза Макс.
Аз тревожен мълчах.
           Хубаво е да приличаш на крак
           каза Макс
           краката са по-неспокойни от очите
           трият се в земята изморяват се
           учат
           затова не се огорчавай
           от нищо не се огорчавай
           говориха ми за теб
           както за някое куче.
Макс замълча но музиката наоколо не спираше. Идваше
 отвсякъде. Той не я чуваше ­ мисля музиката не чува себе си.
           Нека отидем при дървото
           обичам дърветата каза Макс
           и тогава сухото дърво
           се покри с листа
           стана зелено и сенчесто
           един извор избликна край него
           Макс разхлади лицето си
           после
           взе вода в шепите си и пи
           после
           отново взе вода и ми даде да пия
           пий куче да мине жаждата ти каза
           нежно.
                                   Докато пиех чух отново онази
                                   музика
                                   помислих музиката е във водата.
           Обичам изворите каза тогава Макс
           обикновено са приятни
           водата тече сред тревите
           сред пръстта отваря
           път
           заобикаля тук и там за да избегне
           камъните
           после изчезва в земята
           всичко отива в земята
           каза Макс
           всичко отива долу.
                                   Така се запознах с Макс.
           На другия ден Макс
           дойде отново
           стъпвайки върху боклуците.
           Съществуват каза Макс много рани
           и затова нека е чиста ръката
           която ще спре върху тях.
           Наблюдавай онези които вървят
           кога кракът излиза напред
           кога се колебае
           задържайки тялото в страх.
           Защото живеем в страх каза Макс
           говорим само когато ни чуват
           стоим далеч от светлината
           в ъгъла на стаята
           гледаме през прозореца
           какво е лицето на този който стои отвън
           и какви са действията му.
           Ще кажеш ­ незначителни неща
           уморяваш се и мислиш за друго
           после всичко ти се струпва наведнъж
           съдят те за убийство.
           Затова очите ти да са винаги отворени
           бъди ясен
           когато срещнеш жаден
           кажи му чешмата е там
           нека и той да усети прохладата.
 
           Същата нощ под чистото небе
           Макс каза за нощта.
           Нощта са тайните на хората
           които излизат навън да си поемат дъх.
           Нощем болката на хората
           хвърля своята сянка
           в небето.
           Аз принадлежа на нощта каза Макс
           на звездното царство на загадката
           аз съм бистър и спокоен и
           изпълнен със светлина
           чувствам нощта е моето тяло
           каза Макс
           и се измъчвам.
В този миг ми се стори че чувам да навлиза отвсякъде морето.
           Това са дърветата които дишат каза Макс
           превръщат се в облаци
           много превъплъщения се случват
           през нощта
           и внезапно замира сърцето.
 
           Ела в моя дом каза тогава Макс.
           Беше в съседния квартал
           имаше там много строежи
           и женски гласове сред тях.
           В отсрещната къща живееше
           и момичето което обичах тогава.
Гледаше ме нежно и ми казваше не я разбирам твоята любов 
влиза през портата ми както влиза вятърът в гърлото и носи 
кашлица харесваш ми но моето сърце е нависоко. А сега по-
добре си отивай сянката ти ми пресича сънищата. Имаше в нея 
един глад нежен като трескава руменина върху снега луд като
кичур грабнат от вятъра.
           И така Макс живееше там
           сам в една огромна стая
           с много врати и прозорци
           една стая със стени и спокойни столове
           наоколо трофеи
           опънати кожи купи и други необикновени неща
           обвиваше ги
           една безгрижна тишина.
           Сред тях непорочен плаваше Макс
           по-беден и от шепата на калугера
           една дива бедност висока висока
           както са върховете на дърветата
           когато минават птиците отгоре им
           пътуващи на юг.
           Макс каза
           аз не участвам в заколението на агнетата
           нито на вълците
           неведнъж пристъпвах
           по опънато въже
           и долу беше сняг
           ако паднех снегът щеше да стане червен
           не обичам червеното
           нито черното.
           Всеки път когато разсъждавах върху цветовете
           бях на страната на зеленото.
Така говореше Макс и ставаше свеж като сърцевина на плод. В
гласа на Макс имаше едно фенерче пръскащо думите му с 
капчици покой.
           Защото Макс вярваше в зеленото
           вярваше в необузданата растителност
           на бъдещето.
На прозореца си имаше едно малко цветче една зелена светлинка 
и там спираше нежно очите си.
           Когато всичко ще е безкрайно каза Макс
           когато никой няма да е собственик
и като внезапно се обърна към мен
           мечтая както мечтае
           момичето което обичаш каза Макс
           всяка сутрин я виждам как реши косите си
           после се опитва да прескочи
           сянката на града
           бърка и се смее.
Сърцето ми се свиваше болезнено мислех си какво значение има 
всичко това.
           Но ти не забравяй да обичаш
           каза Макс
           любовта те прави
           инструмент с хиляди струни
           или картина
           обичам картините
           каза Макс
           и докосна с ръка
           рамото ми.
                                   Тогава отново дойде онази музика
                                   помислих вятърът е.
           Макс казах му остани с мечтите си
           а мен ме пусни да си отида
           с моите си мечти
           кучешките си мечти
           в някоя кофа
           с боклук.
                                   Тогава очите на Макс се напълниха
                                   със сълзи
                                   плачеше за мен.
                                   Обичам те куче каза
                                   гласът ти
                                   е пълен с дъждове.
                                   Чуй сега
                                   тази приказка за нощта.
Една нощ Нощта излязла да търси своя любим в гората но не го 
намирала. Зовяла го и плакала и когато се съмнало вече и нощта
се стопила Нощта се сляла в едно със своя любим в отсъствието.
           Любовта е отсъствие каза Макс.
 
Така Макс имаше скрита в гърлото си една чучулига за да 
облекчава болката на хората които обичаше една шепа щурци в 
джоба си за нощите на влюбените. Отгласите гнездящи в тялото 
му не заглъхваха никога. Всяка Коледа хвърляше сняг в 
прозорците на поетите.
           За да пишат стихове каза Макс.
           Поетите трябва да пишат стихове
           защото умират внезапно каза Макс.
           Говореше и ставаше прозрачен
           мислех би могъл
           да тръгне
           по морската вода
           сянка на птица
           вятър.
Защото беше сутрин от ребрата на морето скачаха риби зеленото
и бялото не стихваха. Макс се наслаждаваше на тишината
държеше шапката си в ръце и поздравяваше морето.
           Тук всичко е солено
           и радостно каза Макс
           пясъкът потъва под стъпалото
           всичко тук омеква и се отдава
           както
           женските тела през нощите на юни.
По-нататък пръстта беше черна и искреше вкоренени скали 
отстояваха отново идваше часът на слънцето и жаждата.
           Но аз каза Макс съм архитект
           години работех в мълчание
           строях сред зеленината
           къщи напомнящи усмивки
           постройки въздушни които държат обитателя
           за душата
           строях и други сгради
           които дават топлината на пръстта
           сякаш говорят или наблюдават
           постъпките на хората
           също и други
           наподобяващи звезди съпътници
           на нощта която обичам и ми дава прохлада.
 
           Това каза Макс и аз се питах
           защо беше Макс архитект
           често се губеше сред строежите
           и после те порастваха
           с една странна бляскавост.
Макс вярваше в архитектурата на бъдещето. Сега планираше до 
последна подробност сгради с утопично съвършенство но и с
огромна нежност за душата и самотата на човека. Нямаше да 
липсват там жарта и светилникът нито креслото край огнището и 
огънят старите часовници и ниските топли кътчета за 
приятелството и тишината. Всичко това обмисляше дълго Макс
           изпитвайки възможностите
           на камъка водата и кристала.
 
           Сега Макс стоеше
           в дъното на стаята
           навсякъде светлини
           като танцьорки които си почиват
           тихо разговаряйки
           навсякъде чудеса
           завързани едно за друго
           с тънки нишки.
           Безмълвен Макс
           пишеше с въглен върху стената
           вярвам в сърцето
           имаше сълзи в очите му
           изправи се танцьорката с огненото тяло
           и нежно ги изтри
           Макс не каза нищо.
Погледът му извираше от най-далечните пътища на тишината и
носталгията идваше към мен както идва едно дете сираче нощем 
само през замръзналия площад подритвайки снега 
подсвирквайки раз-два. И аз разбирах в онзи миг че Макс болеше 
непоносимо защото вярваше в сърцето в кръвта която бучи
необяснимо топла в онова което успява понякога да струпа 
животът на един самотен човек. Виждах ръката на Макс да маха
за сбогом на всичко онова което беше желал и никога не бе 
станало възможно да притежава докато зад насълзените му очи 
един цял свят изтичаше борейки се с вълната на паметта и 
забравата.
           Замръзнали следобеди в крайбрежни кафенета
           несвързани думи в къщата на лудостта
           смолата която полепна по пръстите
           чешмата течаща в стаята на пенсионера
           лявата ръкавица на дясната ръка
           цигарата запалена сложена обратно
           с огъня в устата
           отвесът в краката на мъртвеца
           вестникът на плажа
           дъждът
           дните на 1939
           писмата на 1940
           мирисът на хляба
           над спящия град
защото беше още много рано жителите не бяха се събудили за да 
тръгнат всеки по своята работа може би аз си бях измислил че 
тази нощ е пълна с хиляди светлини не нощта продължаваше 
непрогледна и единствената светлина бяха думите на Макс
           и звездите.
           Макс каза виж Сириус и Персей
           Алдебаран
           Макс каза виж Девата и Скорпиона
           Косите на Вероника.
Плеяди Стрелец Мечка Риби Овен нежни съдружия на звездите 
сребърни махали отварят внезапно там една врата смеят се и 
поздравяват и изчезват в мрака отчаяние и болка не стигат дотук.
           Звездна нощ шепот
           на новата луна над прозрачните хълмове
           промеждутъчни сенки
           едно море от светлини и сенки в покоя
           на вечността
           и птиците
едно море от птици сред тъмните треви създания сияйни които 
се отдават на вятъра и на простора. И дори не би помислил какво 
ще спечелиш дали ще те чуят ще се съгласят ли нищо не е 
печалба всичко ни е отнето.
Макс усети моите мисли и сложи ръка върху лицето ми.
           Куче каза отново
           някой ден когато станеш звезда
           когато прахът ти мечтите ти
           станат едно.
Не не каза Макс вече по-твърдо. Ако се радваме на онова което
придобиваме колкото скърбим за онова което губим ако везните 
застанат неподвижни сигурно тогава ще можем да изречем 
вярвам в сърцето. Но сега да вървим. По пътя имаше неравности 
струпани камъни и Макс ме държеше за ръка за да премина отвъд 
да намеря отново своето кучешко тяло. Тогава Макс каза.
           Обичай онова което те съдържа
           кръвта си дрехата си
           каквото те топли и те напоява
           аз съм в тялото си
           каза Макс
           тогава ми се случва нещо чудесно
           чувам небето
           вървя незащитен
           и живея с онова ненадейното
           което идва на пръсти.
           Така
           мога да събера отново реката
           с водата
           клончето с бурята
           зората с гърдите
           самотата с жената.
Всичко можеш да единиш когато гледаш в себе си.
           Но ти не чуваш
           ти се измъчваш
           в гласа ти в очите ти
           има отворени рани
           виждам те тръгваш към любовта
           ден след ден изтънява тялото ти
           докато вървиш
           нощ след нощ изтънява тялото ти
           докато вървиш
           докато останеш един вятър
           скитащ
           тръгнал към любовта.
Но солта е в морската вода и бялото в снега. Обичаш когато 
забравиш кой си каза Макс.
                                   Тогава чух отново
                                   онази музика
                                   за която по-горе бях казал.
 
А сега трябва да си вървя каза Макс. И в същия миг вече беше на 
хиляди километри далеч и помежду ни имаше сякаш една 
невероятно тънка нишка която постоянно се обтягаше. Аз винаги 
съм бил сам каза Макс. Трябва сега да отида при хората.
           Наистина Макс беше сам в света
           както беше сам в дрехата си
           както беше сам в тялото си.
           Не зная дали тялото на Макс
           беше като моето
           или като вашето
           но Макс болеше и се радваше.
           Това го казвам за онези
           които може би ще си помислят
           че Макс е някаква идея или символ.
Не не Макс е човек от плът и кръв. Ако някога Макс умре вие и
аз ще се завърнем на брега на едно пустинно море очакващи в 
безсъние месото на рибата под проклятието на луната докато 
нечовешки действия ще узряват в нас с ужасяваща бързина.
 
Завърших написаното и Макс ме целуна. Сега мога да си отида 
каза. Сбогом куче. Върни се вкъщи още съществуват мечти за 
теб. Аз плачех а на завоя на пътя Макс се сливаше със сухата 
светлина.
           После дойдоха есента и зимата.
           После дойде следващото лято.
           Дойдоха много лета.
 
Но ми се струва че ръката която вдигна Макс за сбогом е още 
там и можеш да я видиш и ти читателю ако минаваш през онова 
място стига да си лек и чист да вярваш и ти в зеленото в зелената
 светлина в зелената необуздана растителност на вечността.

Февруари­-април 1956 г. 

Превод от гръцки

Яна Букова

* За първи път на български език поемата излиза в сп. "Сезон".