Докато живеех в столицата, не оценявах своята анонимност. Дори не се замислях за нея. Можех да бъда невидим колкото и когато си искам, без никой да се опитва да наруши моето тихо отсъствие от света. От позицията на времето мога да заявя без всякакво колебание, че очевидно по онова време съм бил тъпо, неблагодарно копеле.

Не ме разбирайте погрешно. Харесвам живота си, въпреки че не може да се каже, че цял живот съм мечтал да бъда алкохолизиран съдебен лекар в малък, забутан, забравен от Бога град. Град, в който никой никога не е невидим. Особено когато се опитва да изпълзи пиян по стълбите до апартамента си в шест сутринта.

Живея на третия етаж. Още щом вляза във входа на потискащо малката си кооперация, вратата на първия етаж се отваря, от там се подава гърбавият нос на двеста и две годишната Баба. Виждам я двойно, но това не пречи на обвинителния й поглед да се впие до дъното на душата ми. Не я разбирам, никой не я разбира, защото няма зъби от стотина години, но въпреки това знам какво ми казва.

Продължавам да пълзя измъчено нагоре, осмисляйки за пореден път какъв срам за семейството си съм или поне щях да бъда, ако беше останал някой да ме види. Между първия и втория етаж ме прескача дъщеричката на съседа, поздравявайки бодро със: Здрасти, Док, как е? Много мило дете. Докато тя чисти колата на баща си от снега, той любезно ми помага да се изправя и още по-любезно ме завлича до собствения ми апартамент. Отключва вратата, оставя ме да се строполя в коридора и преди да припадна, го чувам как споменава нещо за услуга. Няма безплатен обяд.

Сънувам. Дроб. Далак. Прободна рана. Звън. Звън, звън, звън. Сребърни ята… Отварям очи, изтръгнат от приятния унес. Една уста се отваря и затваря ритмично, звукът стига до ушите ми, но не и до отсъстващото ми съзнание. Чумата ме хваща за яката и ме изправя. Единствената мисъл в главата ми е: Как влезе бе, гад мръсна? Обаче си мълча. Мълча си и се усмихвам. Махмурлукът още не се е стоварил върху мен, сънено ми е, бяло и хубаво. После пак фокусирам ядосаната полицайка и мозъкът ми внезапно решава да заработи. Предател мръсен.

Помниш ли нещо те питам?, тя ме гледа по-лошо от обикновено, значи каквото и да не помня, не е на хубаво. Мигам. Клатя глава отрицателно. Чумата ме пуска. Чувам я как лае команди към двамата полицаи пред вратата и знам, че нищо хубаво няма да ми се случи. А денят започна толкова добре.

След един час, няколко кубика ледена вода, два аспирина и една бира седя чист, спретнат и красив на задната седалка в патрулката. Светлините се отразяват в затрупалия всичко сняг, бялата тишина става някак празнична. Направо коледна. Особено когато полицейската кола спира до една линейка. Синьо, оранжево, червено, жълто и бяло. Навсякъде бяло. Чисто. Красиво. По снега няма стъпки. Чумата ме гледа втренчено. Пил ли си кафе? Не, но едно ирландско ще ми дойде добре. В погледа й отново улавям искри и решавам да се въздържа от други остроумия. По снега няма стъпки, повтаря тя. После посочва дървото зад гърба си. На него виси труп. Всъщност не виси. Обесените висят. Този е забучен. А в лицето му има нещо познато. Мразя малките градове. Как ще ми го обясниш това? Чумата очевидно очаква да се трогна. Виждаш ли откъде минава клонът? Тя кима. Добре, проблемът не е, че няма стъпки, проблемът е, че по снега няма кръв. Мамка му! Това е единствената реакция, която получавам преди Чумата да се втренчи отново в дървото. Минават няколко минути. Аз си мисля за чай с ром. Чумата си мисли за безкръвния Джон. После се обръща, дърпа ме настрани и ми казва тихо: Слушай, алкохолик нещастен, снощи си играл карти с тоя. Днес го намираме така. Препоръчвам ти до довечера да си наясно как се е оказал там, иначе… И млъква.

В моргата Ваня ме посреща с недоволни крясъци. Купичката й с храна е празна. Докато я гледам как набива „Уискъс” се опитвам да си спомня предишната вечер. Имам си ритуал. Броя бившите хора, подреждам документацията, прибирам Ваня, която вилнее из двора, слагам й храна и вода, заключвам и си тръгвам. Отивам да пия едно в кафето до болницата. После минавам през целия център пеша, стигам до любимата си кръчма, сядам при някой познат, а познавам всички, които ходят там и… Спомените си отиват. Може и да съм играл карти. Може и да не съм. Щом Чумата казва, значи най-вероятно съм играл. После сигурно съм заспал на масата, най-често така правя. Ако собственикът успее да намери два лева в джобовете ми, ме качва в такси, ако не успее, ме изхвърля в пет и половина, преди да затвори за два часа, за да почисти и да се смени с тъповатия си син. Значи може и да имам алиби. Не че ми трябва. И лично да съм му изпил кръвта на тоя, Чумата едва ли би се лишила от услугите ми заради такава дреболия.

И все пак някъде дълбоко се събужда нещо, което мислех за отдавна умряло. Любопитството ми. Знам къде да намеря всички отговори. Остава само да изчакам търпеливо. Около половин час. После вратата се отваря с трясък и за своя изненада за пръв път през всички години, в които работя тук, освен скърцането на количката и стъпките на санитаря чувам и нервните токчета на Чумата. Досега не е идвала преди аутопсия.

От трупа все още стърчи клон, очевидно са решили, че така ще е по-лесно да го свалят. Чумата мълчи и ме гледа тъпо. Накрая все пак решава да си пробва късмета. Какво можеш да ми кажеш предварително? Замислям се. Усмихвам се и възможно най-категорично заявявам: Тоя е умрял. По реакцията й разбирам, че вече е била при кръчмаря и очевидно съм вън от всякакво подозрение, иначе щеше да ми е строшила врата. Изпуква кокалчетата на пръстите си, поема дълбоко въздух. И? И със сигурност е умрял преди да го закачат на онова дърво като коледна украса. За повече подробности ела утре. Чумата се изправя и преди да се усетя, вече ме е стиснала за гушата. Тъй като не е дребна жена, усещам как дробовете ми пищят за кислород, а краката ми леко се отделят от пода. Тя обаче е доволна, защото ме е вдигнала до нивото на очите си и прошепва: Довечера.

Докато успея да си върна нормалното дишане, не без помощта на две големи глътки от шишето под бюрото, вече си е тръгнала отдавна. Следващите шест часа посветих на оглед на бившата личност и опразване на бутилката под бюрото. Така че когато Чумата влетя в края на работния ден, имах няколко готови отговора и сериозна нужда от още поне едно питие. Тая котка що се мотае тука? Ваня хвърля премрежен поглед към Чумата и продължава да се излежава върху бюрото ми, без да прояви дори минимално безпокойство. Слушам те. Чумата има навика да произнася дори „Добър ден” като команда, затова реших да я зарадвам с откритията си. Как са го качили на дървото е извън рамките на моята компетентност. Мога да ти кажа как е умрял, кога и даже къде. Направих излишно дълга драматична пауза и подарих на нацупената полицайка най-чаровната си усмивка. „Кога” знам и без да ми казваш, виж с „къде” ме заинтригува. Логично, мамка му, естествено, че знае кога, била е в кръчмата, знае кога си е тръгнал, знае и кога са го намерили. Под дървото нямаше кръв, реших да започна отдалече. Виж тука, посочих врата на бившата личност. Срязали са му артерийката и са му източили кръвта. Хуманно. Как така хуманно, бе? Чумата ме гледа все едно съм откачил. Като на прасе, отговарям, в кланица. Кланица в града има само една. Откъде знаеш, че е станало там, пита Чумата. Обръщам главата на бившата личност, за да й покажа следата от пистолета за зашеметяване на животни, обяснявам й накратко как протича процедурата в стандартния случай. Чумата кима. Ясно. И да разкараш тая котка от тука.

Сутрин. Бяла и чиста. Снежни парцали затрупват света. Аз си лежа на стълбите. Щерката на съседа ме прескача, поздравява бодро и продължава. Изведнъж си спомням как баща й споменава, че ще иска услуга, и внезапно откривам сили да продължа да пълзя по стълбите. Не че така ще ми се размине, градът е твърде малък, но той вероятно известно време ще е зает. Работи в кланицата.