maxresdefault.jpg
Валерия Стефанова

Гледна точка

Пролетта в малкия град мирише. На люляк и оптимизъм. Как да не му призлее на човек? Цялата тая радост отминава за седмица, но и толкова време е достатъчно да те накара да мечтаеш за зима. Хората ходят по главната улица необичайно усмихнати, реката е пълноводна и „ухае“ и тя по примера на люляците, които наистина са превзели целия скапан град. Комбинацията от двете миризми предизвиква гадене дори у хората, които не са се опитали да я притъпят с обилно количество анасонови напитки. Навсякъде цари нереалистично празнично настроение. Да се чуди човек на какво се радват тия хора? На смотания малък град, на безработицата, на главоболието, на оня пияница Доктора, виж го как подпира фонтана, идиотът му с идиот, и пак нещо се e издънил…

Последният коментар ме откъсва от пролетните размишления и ми помага да фокусирам любезния господин полицай, който с пяна на устата бълва думи срещу мен. Обърни се да те закопчая, алкохолик нещастен, целият град ти гледа сеира, тоя път прекали вече сериозно, ще висиш на тролея два дни, ако зависи от мене… Да, ама не зависи от тебе, мисля си, а той продължава - обида на служебно лице, дребно хулиганство… Няма как да не го прекъсна. Айде сега, Стефане, ако обичаш, да не прекаляваме. Патрулката не е служебно лице, аз препиках нея, не тебе, и то само защото пропуснах да се загледам каква е точно тая кола, дето съм спрял до нея да се изпикая. Оправданието ми не е прието, белезниците са закопчани, мен ме настаняват с напълно излишна грубост на задната седалка на обиденото превозно средство. Зяпачите се разотиват доволни, пролет е, люлякът цъфти, Доктора пак се е напил, животът е хубав.

Предимствата на малкия град включват липсата на кадри. Няма друг патолог, по съвместимост съдебен лекар. Хубавото е, че не могат да ме сменят. Пробваха няколко пъти, не се намери друг достатъчно изпаднал, достатъчно млад, достатъчно тъп или достатъчно луд, който да се нагърби със задачите ми. Лошото е, че не мога да си взема почивен ден. Но пък си гледам котка в моргата, шефката на болницата ме обича, полицаите ме обичат, всички знаят къде да ме търсят, ако им потрябвам, а случайно не съм на работното си място. Санитарките в болницата хранят Ваня, когато ме няма, съседите ми помагат да си отида вкъщи, ако случайно ме намерят заспал някъде по пътя. Изобщо хубаво е да живееш в малък, съвсем малък град, да не бяха само гадните люляци и тая противна пролетна смрад.

Китките почват да ме болят. По-лошо. Започвам да изтрезнявам. Дали пък наистина няма да ме оставят да вися в килията още ден и половина. Ритмично потропване на обувки с висок ток, носени от жена, която няма нужда от тях, ме изтръгва от тихия унес. Чумата ме поглежда снизходително, както човек гледа нещо хем гадно, хем жалко, и се обръща към дежурния. Стефане, Доктора ми трябва. Възражението му е пресечено с жест, който ясно показва, че каквото и да съм препикал, наказанието ми е било достатъчно, и каквото и да ме очаква, не е по-хубаво от висенето на тролея. Отвори ми. Нося тишина…

След пет минути се настанявам отново на задната седалка в полицейска кола, с око, което утре ще бъде синьо, защото при свалянето на белезниците лакътят на любезния полицай случайно се отплесна встрани. Подозирам, че още не ми е простил поругаването на служебния автомобил, с който сега мълчаливо ме вози към поредния съмнителен смъртен случай. Ще се изненадате колко много хора не умират от естествена смърт в един толкова малък град. На седалката до шофьора Чумата, шеф на белите мишки и Хорейшио в местен вариант, - какъвто градът, такива му и полицаите, чопли поизтрития си лак и мълчи. Малко жени умеят да мълчат, но тази се справя прекрасно.

Почвам да се унасям. Вероятно съм задрямал, защото се сепвам, когато колата спира рязко. Трябва ми около минута, за да фокусирам ясно сградата, пред която сме спрели. Е, айде сега, заради една препикана кола, ти сериозно ли? Чумата ме поглежда апатично и казва: млъквай и слизай. Не ми остава друго, освен да се съглася. Дори в двора на затвора люлякът цъфти.

Хубавото е, че вероятно съм тук по работа. Лошото е, че по кривите физиономии на полицаи и надзиратели почвам да подозирам, че не е заради някой от затворниците. Което ме връща към началото на историята. С директора на затвора, все още умерен пияница – по едно вечер и няколко на заплата, си имаме традиция. Всяка неделя гледаме „Формула 1”. Той следи състезанието, аз се напивам до несвяст, той ме завлича до апартамента ми. Или до моргата. Миналата неделя не дойде. Избягали няколко от подопечните му. Градът се напълни с полиция и разни други важни служебни лица, пратени чак от Столицата, чудо голямо.

Организирахме търсене, в което Чумата ме включи като доброволец, в случай че като ги намерим, вече не са живи. Може да окажат съпротива при арест или да им се случи някое друго нещастие. Случайно. Хубаво е да има лекар. Още по-хубаво е да го изберем такъв, дето за живи хора не може да направи кой знае какво. Даже ми позволи да си взема патронче. Мъничко, само за загряване, пролет е, но нощите тук са си хладни. На третия ден на всички ни стана ясно, че където й да са отишли липсващите затворници, няма да ги намерим. На четвъртия моят приятел директорът замина за Столицата в твърде мрачно настроение. Вечерта като се върна, се напи повече от мен, а това никак не е лесно. Нищо не каза.

Разбира се, тръгна слух. Дисциплинарно наказание, глоба, заплашили да го уволнят, някой на някого подшушнал, че май са им помогнали вътрешни хора на ония да избягат. Можело да има и по-сериозни последици. Я сега си представете какво се случва с един затворник, когато останалите разберат, че преди да се присъедини към тях, е бил директор на затвор. Това някак си не можеш да го погледнеш откъм хубавата страна, понеже няма такава.

Обувките ми шляпат по студения под на дълъг мрачен коридор. Чумата ме побутва, за да се движа по-бързо. Няколко надзиратели й кимат, когато се разминаваме. Накрая спираме пред вратата на кабинета. Жалко. Все пак се надявах, че са намерили някой от избягалите. Преди да отвори вратата, Чумата ме уведомява любезно, че все още никой нищо не знае и ако се раздрънкам, ще ми изтръгне езика. Не й трябват повече тъпи журналисти, достатъчно й бил целият шум покрай издирването. После рязко отмества жълтата лента от вратата и влизаме.

Хубавото е, че сме само двамата. Лошото е, че из цялата стая има мозък. Ковчегът ще бъде със затворен капак и покрит с люляк. Как да не му призлее на човек. Предните зъби също липсват, резултат от отката при изстрела. Не съм пил от дванайсет часа и изобщо не се чувствам добре. Остатъците от моя приятел, директора на затвора, разпилени по бюрото му, не ми помагат никак. Чумата търпеливо изчаква. Не знам какво искаш да ти кажа, жено, очевидно е, че си е пръснал мозъка. Не е. Е как да не е… Аха, не разбирам какво иска от мен, но от погледа й става ясно, че трябва да млъкна. Виж сега, тихо ми казва тя, тук сме само аз и ти. Друг не е влизал и няма да влезе. Освен това всичко е въпрос на гледна точка. Аз не искам децата му да мислят за него като за някой, който се е издънил и се е застрелял. Ти също не искаш, нали? Кимам, прави ми впечатление, че пропуска да спомене слуховете за корупция и чак сега си спомням, че е близка с жена му. Хубавото е, че наоколо няма друг съдебен лекар и всичко зависи от това как точно ще погледна на случая. Сигурен съм и че никой няма да си помисли дори да се съмнява в преценката ми.

Утре във вестника ще пише, че са застреляли директора на затвора. Люлякът ще е прецъфтял, а заедно с него и доброто настроение в малкия град. Лошото е, че няма с кого да гледам „Формулата”. Освен това ще трябва да ходя на погребение. Не съм пил от четиринадесет часа, а някой трябва да нахрани Ваня. Хубавото е, че по пътя от затвора до болницата има две кръчми. Лошото е, че този път дори не предложиха да ме качат в патрулката.